Тя му разказа, докато пиеше чая. Чувстваше се странно да са само двамата с Уилям без Франсоа.
Струваше й се неловко да са двама вместо трима.
Зачуди се дали не трябваше да вземе и трети човек, в екипа им бяха още четирима. Можеше да повика всеки.
- Споменаха ли къде според тях е Роби Л'Етоал? - попита Уилям. Изглеждаше нервен и имаше тъмни кръгове под очите.
- Не, но за кратко излязоха навън, като че ли да го търсят.
- Говорих с хората ни, докато идвах насам. Никой не е излизал от къщата, след като се върнаха от вечерята.
- Излязоха. Явно са я напуснали от друго място.
- И двата входа са под наблюдение. Знам как да организирам следене.
- Е, те излязоха.
- Няма друг път навън - не отстъпваше Уилям. -Убеден съм.
- Не е възможно. От разговора им беше ясно, че отиват някъде, за да го търсят. Трябва да разбереш откъде са минали. - Франсоа нямаше да спори с мен, Валънтайн. Знам как да си върша работата.
Стресът. Тъгата. Скръбта. Знаеше как се чувства той.
- И на мен ми липсва.
- Какво искаш да кажеш? - попита Уилям.
- Трудно е да си вършиш работата като хората, когато мислите ти са заети с друго. Емоциите пречат. Но никой няма да приеме скръбта като оправдание за издънка.
- Как смееш? Не съм се издънил!
- Тогава ми кажи къде ходиха.
- Нямаш представа как се чувствам. Какво знаеш ти за любовта? Малка уличница. Ако Франсоа не те беше спасил, досега щеше да си мъртва. Той ми каза, че си увредена емоционално. Че си социопат, който...
Валънтайн плисна остатъка от чая си в лицето на Уилям, който се закашля и изплю.
- Ти си ненормална! - изръмжа той.
Валънтайн извади цигарите от раницата си. Издърпа една и я запали.
- Късно е. Защо не се прибереш у дома, Уилям. Поплачи си. Аз ще се оправя и сама. Няма да допусна емоционалните ти реакции да провалят мисията.
Уилям избърса чая от лицето си.
- Ако има друг изход - каза той най-накрая, - ще го намеря.
- Губим си времето. Да отвлечем сестрата на парфюмериста. Тогава Л'Етоал ще се покаже. Ще направи всичко, за да я спаси.
- Откъде знаеш?
- Нали така правят роднините? Или не знам и как семействата постъпват в подобни ситуации?
- Дори това да е правилното решение, никога няма да успеем да хванем сестра му. Полицаите я наблюдават денонощно.
- И откога това е проблем? - Валънтайн се обърна към него, но той гледаше напред. Тя се взря в профила му: големия нос, наченките на двойна брадичка, няколкото излишни килограми, натрупани с напредването на възрастта, Франсоа беше слаб и не ядеше много. - Говориш като страхливец. - Дръпна от цигарата и изпълни дробовете си с пушек.
- Майната ти! - удари Уилям по таблото. - Прекаляваш.
- Чакат ни хора, които не обичат да чакат - издиша Валънтайн дима. - Колкото повече се бавим, толкова по-голяма вероятност има керамичните парчета да попаднат в неподходящите ръце. Шефовете ни ще ни държат отговорни за неуспеха.
Колата се изпълни с пушек. Със син пушек. С цвета на музиката на Франсоа.
Трийсет и шест
Лондон, Англия 22:00 ч.
През последния час Дзи разпозна само една балада на „Бийтълс“ и една песен на „Грийн Дей“. Нямаше представа какво е пуснал диджеят сега. Западната музика стигаше и до Китай, но с голямо закъснение. Песента, която гърмеше в момента, явно беше нова. Дзи бе благодарен за оглушителната сила на музиката. Така не се налагаше да води любезни разговори. Можеше просто да си седи, да пие бира и да изглежда спокоен. Студеното пиво е по-хубаво от бирата „Яндзин“. Още една щеше да му помогне да се успокои, но си напомни, че не бива да пие бързо. Трябваше да е дисциплиниран. Можеше да си позволи само една бутилка. Не биваше да поема рискове.
Последните две вечери Дзи успя да избегне излизането с останалите студенти, но сега не се измъкнаха тайно. Екскурзията беше организирана от посолството. Синът на китайския посланик покани художниците на вечеря в традиционна английска кръчма, а сега се забавляваха в частен клуб. Поне повечето от тях се забавляваха.
Дзи беше погълнат от мислите си. Тежкото сто и петдесет грама електронно устройство в джоба не му даваше мира. Сякаш носеше заредено оръжие. Сдоби се с мобилния телефон нелегално, никой от другите студенти не разполагаше с подобен лукс. Откриеха ли го, телефонът щеше - както Кали би използвала някой от жаргонните изрази, които учеше от стари американски филми - да издъни цялата работа.
Дзи се страхуваше да го изхвърли също толкова, колкото и да го задържи.
Довърши бутилката с бира тъкмо когато от колоните гръмна песен на „Ролинг Стоунс“. Дзи знаеше текста: „Не мога да получа удовлетворение...“