- Благодаря - отвърна Дзи и я завъртя с надеждата, че ако не спира да се движи, няма да привлича вниманието ù върху телефона. Дали усещаше пластмасовия правоъгълник? И ако го усещаше, щеше ли да го попита какво е? Той какво щеше да отговори?
Вдигна очи и видя, че и Шан е завъртял партньорката си и отново е с лице към Дзи. Просто случайност. Или съквартирантът му го наблюдаваше.
Нямаше представа.
Трийсет и седем
Париж, Франция 23:15 ч.
Това му бе нещо като ритуал. През първата си вечер в Париж Малакай винаги ходеше в бар „Хемингуей“ в хотел „Риц“. На осемнайсетия му рожден ден баща му го бе довел тук за първото алкохолно питие и първата пура. Това беше един от малкото хубави спомени, останали от резервирания мъж, който все не беше доволен от най-малкия си син. През онази вечер баща му някак се сдържа да не споменава името на другия син, светец, умрял твърде рано, дока-то не стана време да си ходят: „На брат ти щеше да му хареса тук.“
Тази вечер барът бе по-празен от обикновено. Заради рецесията, помисли си Малакай, докато влизаше в помещението с дървена ламперия. Заведението бе малко и уютно, с атмосферата на елитен клуб. По етажерките бяха подредени книги на Хемингуей, а около тях по стените бяха окачени изрезки от вестници и снимки на Папа, както наричаха писателя. Един вид олтар, посветен не само на личността му, но и на любовта му към хубавия алкохол. Колин Фийлд, старшият барман, който работеше тук вече над две десетилетия, бе прочут с коктейла си от рядка марка коняк, който всъщност струваше повече от вечеря в тризвезден ресторант.
Малакай седна на един от черните столове на бара и поздрави фийлд.
- Доктор Самюълс, радвам се да ви видя отново.
- И аз теб, Колин.
- Какво ще желаете?
- В хотела започнах с шампанско, тъй че ти избери.
След няколко минути барманът постави пред Малакай висока чаша. Той я поднесе към устните си и отпи.
- Сок от грейпфрут, шампанско и... не мога да позная.
фийлд се усмихна:
- Няколко капки джин. - Подаде на Малакай чиния с маслини, ядки и картофен чипс. - Какво ви води в Париж? Работа или почивка?
През годините Малакай бе разбрал, че фийлд е изключително начетен; освен че помнеше какви напитки предпочитат клиентите му, знаеше и с какво се занимават.
- Клиент.
- Дете?
- Момиченце със странни спомени.
- От минали животи ли? - попита Фийлд.
- Тя смята, че не са. Аз обаче не съм съгласен.
- Преди около две седмици се сетих за вас. Прочетох за забраната на преражданията в Китай. Какво мислите по въпроса?
-Абсурден закон. Политическо позьорство. Жажда за власт. - Малакай изяде няколко фъстъка. -Случващото се с Тибет и традициите му е трагедия, която само се задълбочава.
Малакай изпи питието, плати на Фийлд и си тръгна. Докато вървеше по дългия коридор със стъклени витрини, разглеждаше изложените скъпи антики, порцеланови изделия и модни аксесоари. Сред тях имаше копринени вратовръзки и златни копчета за ръкавели, най-нови модели мобилни телефони, луксозни ръчни часовници и писалки, дамски бижута, шалове, бельо и ръкавици.
Спря пред витрина със златни и платинени гривни. Някои бяха семпли, други с инкрустирани диаманти. На най-долния рафт съгледа една от потъмнено злато без камъни. Само големи брънки, почти пет сантиметра широки. Представи си я на ръката на Жаки, как подчертава крехката ù китка.
Когато прекоси фоайето, долови миризма, която не бе забелязал преди. Спря и подуши. Беше пикантна и топла. Приканваща. Ха! Тя се оказа права. Колкото повече обръщаш внимание на миризмите, толкова по-добре започваш да ги описваш.
- Ароматни пръчици ли сте запалили? - попита той портиера.
- Не, мосю, това е запазеният аромат на хотела. Казва се „Амбра“. Продава се в галерията през деня.
Малакай му благодари и излезе.
- Желаете ли такси? - попита го портиерът.
- Трябваше да ме вземат с кола... - Сякаш по даден знак, черен мерцедес с тъмни стъкла спря пред хотела.
Портиерът се наведе към прозореца, попита шофьора за кого е дошъл и се обърна към Малакай.
- Доктор Самюълс?
Чак след като излязоха от площад „Вандом“ и шофьорът зави по улица „Де Риволи“, двамата мъже нарушиха тишината.
- Благодаря, че се отзова толкова бързо, Лео.
Погледна към огледалото за обратно виждане и срещна погледа на шофьора. Той беше облечен с черна униформа, бяла риза, черна фуражка, под която на тила се подаваше гъста, черна, чуплива коса. Носеше очила и изглеждаше към трийсетгодишен, но точната му възраст трудно можеше да се определи.
- Няма защо, господине - отвърна Лео с италиански акцент.