- Тогава за какво искате да говорим?
- Знам, че ви е трудно - започна Марше.
- Не искам да ми съчувствате. Държа да съм наясно какво правите, за да намерите брат ми.
Жаки се облегна на вратата и затвори очи. Никога не би предположила, че точно колекцията от чай на Роби щеше да я накара да осъзнае най-ясно, че той е изчезнал.
- Мадмоазел Л'Етоал, трябва да говоря с вас. Само за малко.
- Защо сте пратили хора да ме следят?
- Пазим ви, а не ви следим. Точно това исках да обсъдим.
- От кого ме пазите?
- Опасявам се, че не мога да ви кажа.
- Или не искате?
- Засега нямам право да...
- Става въпрос за брат ми - гласът й отекна в малкия килер.
- Наясно съм. И съжалявам, че не мога да съм по-полезен. Повярвайте ми, ако разполагах с потвърдена информация за местонахождението му, щях да ви кажа.
- Поне успяхте ли да идентифицирате мъртвия мъж?
- Не с точност.
- Но подозирате кой може да е бил, така ли?
- Работим по една следа.
- Какво, по дяволите, означава това? Каква следа? Знаете ли кой е, или не? В магазина ни умря човек!
- Жаки? - Грифин беше пред килера.
Тя отвори вратата.
- Добре ли си?
Тя кимна.
- Имаме някои данни, но ни е трудно да ги потвърдим - рече Марше.
Не я интересуваше дали се държи грубо, или дали звучи като истеричка.
- Брат ми изчезна в понеделник вечерта. Днес е петък. Петък! Искам да знам всичко, с което разполагате.
- Разбирам, че сте разстроена, мадмоазел...
Жаки си пое въздух и погледна към тавана и обикновената електрическа лампа. Откога ли стоеше там? От четирийсет години? От шейсет? От сто? Удивително как някои неща са толкова трайни. И никога не се променят. Други се променяха толкова бързо.
- Когато разбера нещо, което мога да ви кажа със сигурност, ще го направя. Междувременно исках да ви помоля да приемете закрилата ни и да не правите всичко по силите си да ни се изплъзвате, както сутринта направихте с господин Норт.
- Каква опасност ме грози?
Вместо да я уплаши, предупреждението на Марше я ядоса. Търпението й се беше изчерпало.
- Не знаем какво е предизвикало... първоначалния инцидент. Ако е било по лични причини... кавга между любовници... провалена бизнес сделка... тогава не сте в опасност.
Жаки се опита да не прекъсва Марше.
- Но ако натрапникът е искал да вземе керамичните парчета, върху които са работили брат ви и господин Норт, тогава е възможно да сте в опасност. И то особено сериозна. Докато не намерим брат ви, няма да знаем и къде са парчетата. Онзи, който иска да се сдобие с тях, може да си мисли, че вие знаетe нещо. Или че Роби ги е скрил някъде в дома ви и сигурно ще ви притиснат да им помогнете - или ще ви принудят, за да открият съкровището.
Жаки потрепери. Инспекторът успя да я уплаши. Проклет да е. Нямаше да му позволи да я разсее. Сега единствено важното е да намери Роби.
Трийсет и девет
11:30 ч.
Жаки продължаваше да не поглежда надолу. Чакаха я километрите катраненочерни тунели под Париж. Бункери от Втората световна война. Параклиси, посветени на сатаната. Костите на повече от шест милиона нейни сънародници, ексхумирани и пренесени там от гробищата. Нестабилни галерии, изровени до такава степен, та някои се сриваха от само себе си. И надеждата някъде сред опасните извивки и завои да открие брат си.
Ужасът ù оживя на ръба на шахтата. Краищата на отвора не бяха остри или нащърбени. Нямаше опасност да се одере или да скъса дрехите си. Щом преметна крак през ръба, изпита паника да не падне в бездната. Във влажния мрак. В безкрая. В неизвестното.
- Стъпалата са сравнително широки - обади се Грифин.
Слезе пръв и я чакаше три метра по-надолу.
Малакай остана в къщата. Злополуката, която бе претърпял преди две години, не му позволяваше да се катери, а и трябваше някой да чака в готовност в случай на проблеми. Мобилните телефони нямаха сигнал толкова дълбоко под земята, но радиостанциите, които Грифин купи, може би щяха да свършат работа.
- Не бързай, Жаки. Тук съм.
Жаки си пое дълбоко въздух и вдиша сухите, мъртвешки миризми. Най-накрая се осмели да погледне надолу. Челникът на каската ù осветяваше каменния тунел много по-добре от свещта предишната вечер. Виждаше къде отива, но онова, което я чакаше, ù се струваше не по-малко страшно.
Грифин стоеше на едно от стъпалата, гледаше нагоре към нея и я насърчаваше. Зад него беше само мрак.
- Не се страхувай, тук съм - повтори той. - Просто направи първата крачка.
- Колко надолу си?