- Преброих около четирийсет стъпала дотук. Взимай ги едно по едно. Не бързай. Всичко е наред.
Може би. А може би не. Всяко стъпало е ръб. В такава ситуация имаше опасност фобията ù да се разрази с пълна сила. Жаки прекара години наред в терапия, изучавайки собственото си съзнание и как да се справя с опасностите, които то крие. Научи се да контролира страховете и паниката. Знаеше всички номера. Но дали сега това шеше да ù помогне?
Вдишай. Вдъхни миризмите. Разпознай отделните ухания.
Камък.
Стъпало.
Пръст.
Още едно стъпало.
След като измина първите десетина стъпала, Грифин продължи надолу.
- Стигнах до дъното - провикна се той. Гласът му проехтя кухо. Почти нечовешки.
Жаки потръпна и погледна надолу, фенерът му осветяваше кръз около него с размерите на асансьорна кабина. Тя нямаше добро усещане за разстоянията и се изненада колко далеч изглежда е стигнал.
- Колко общо са стъпалата?
- Седемдесет и пет.
Колко бе изминала? Не броеше. Седемдесет и пет ù се струваше невъзможна бройка.
- Изминала си четирийсет - провикна се Грифин, сякаш бе прочел мислите ѝ.
Остават трийсет и пет.
Глина.
Трийсет и четири.
Прах.
- Тук долу е кално. Внимавай - каза Грифин, когато й оставаха само още осем стъпала.
Плувнала в пот, разтреперана и с разтуптяно сърце, Жаки стъпи на земята и се огледа. Диаметърът на шахтата беше около метър и половина. Заобикаляха ги грубо иззидани камъни.
Първото, което направи, след като се успокои, бе да вдиша. Затвори очи и анализира миризмите в опит да долови Парфюма на лоялността.
Нямаше и следа от него.
- Мисля, че трябва да минем оттук - посочи Грифин към тесен проход.
Жаки го огледа. Процепът бе едва половин метър , широк и с нащърбени краища.
- Прилича ми повече на случайна цепнатина. Сигурен ли си?
- Единственият друг изход е нагоре. Аз ще вляза пръв.
След три секунди ù се обади:
- Всичко е наред, само внимавай. Камъните са грапави.
Жаки го последва. От другата страна на отвора имаше тунел, твърде тесен, за да вървят рамо до рамо, затова Грифин мина напред, а Жаки го следваше. На няколко пъти се наложи да се обръщат настрани и да вървят, опрели гръб в стената, и въпреки това камъните по отсрещната страна докосваха носовете им.
Тишината бе пълна и плашеща. Освен стъпките и дишането им не се чуваше нищо друго. Жаки като че ли никога досега не бе попадала в толкова пълна тишина. Но това я успокояваше. Светът горе можеше да свърши, а те нямаше дори да разберат.
След стотина метра стигнаха до две гигантски каменни стъпала, които водеха до малка площадка, таванът над която изведнъж се издигаше на около три метра. Следваха две стъпала надолу към друг тунел, този беше тесен като първия, но пълен с вода до средата на прасеца, над нивото на ботушите й.
- Продължаваме ли? - попита Грифин.
Водата беше студена. Ботушите жвакаха в тинята. Джинсите ù попиваха водата и само след няколко метра вече беше мокра до коленете. В края на тунела имаше свод. Грифин го освети с челника си и на стената съзряха надпис.
Избледнял, надраскан на ръка. Изглеждаше поне отпреди петдесет години.
- Какво пише? - попита Грифин.
Жаки преведе на глас:
- Правилният път често е най-труден.
- Възможно ли е Роби да го е написал и да го е обработил така, че да изглежда стар. Това неговият почерк ли е?
- Не... но... - Жаки си представи шишенцата в работилницата. - Възможно е да го е написал дядо ми.
- Досега нямаше разклонения. Вървим направо още от шахтата. Ако дядо ти е водил Роби тук, са минавали по този път. Продължаваме ли?
-Да.
- Дядо ти има ли медали?
- Моля?
- От войната. Получавал ли е отличия?
- И да е имал, не съм чувала за тях. Не говореше много за войната, като изключим няколкото истории как са крили тук войници.
- Значи не си знаела, че е герой?
Във въпроса на Грифин имаше подтекст, който ù убягваше.
- Баба казваше, че е герой, но той не обичаше тя да споменава за това. Защо?
- Ти все търсиш герои. Чудех се дали знаеш, че един от тях те е отгледал.
За миг ù просветна: това беше важно, но сега не бе моментът да се замисля по въпроса. Стигнаха до пет стъпала, които водеха към тунел, извит нагоре. Таванът беше изключително нисък и се наложи да пълзят. За щастие носеха ръкавици, иначе щяха да си издерат дланите. След два метра и половина тунелът свърши, но не със стъпала, а с каменен улей.
- Накъде ли води? - попита с разтреперан глас Жаки.
- Не знам.
- Няма да слизаме оттук.
- Нямаме друг избор.
За пръв път, откакто Марше й се обади в Ню Йорк, Жаки прокле Роби.
- Аз ще мина пръв - рече Грифин и се покатери през отбора.