- Мислех, че е напълно ясно.
- Тунелчето е малко... - гласът му ставаше все пo-тих, колкото по-навътре влизаше. - И завършва с пързалка.
Жаки чу плясък.
- Добре ли си? - провикна се тя.
Гласът му долетя отдалеч. За пръв път, откакто слязоха, ги разделяше толкова голямо разстояние.
- Водата стига до бедрата ми, но е кристално чиста. И много студена. Сладка е. Явно тук някъде има извори.
На Жаки ù се искаше да спре и да каже на Грифин, че не може да продължи. Поредното изпитание заплашваше здравия ù разум.
- Улеят е дълъг около метър и е на височина около метър и половина. Чакам те долу.
Жаки се качи в тунелчето. Огледа ръба на отвора: половин метър. Толкова можеше да се приближи. Щеше да ù е трудно да запази самообладание. Пое си дълбоко въздух. Миришеше на застояло и влага. Съсредоточи се върху миризмите. Плесен. Камъни. Пръст.
Беше почти до ръба на отвора.
Пропълзя още няколко сантиметра напред. Пак си пое дъх. Още няколко сантиметра. Представи си, че Роби е дошъл тук преди два дни. Какво ли е правил през тези четирийсет и осем часа? Дали е успял някак да си проправи път през тунелите и да стигне до Нант? Дали е скроил хитрия план с обувките и портфейла, след което се е върнал обратно? Само и само да заблуди полицията, че е мъртъв? Дали го е направил единствено за да спаси керамичните парчета? Вероятно грешеше. Може някое животно да е разбутало камъчетата и да е изцапало обелиска с пръст. Сигурно отчаяна си е въобразила, че пръстта мирише на Парфюма на лоялността. Бе възможно да греши изцяло, да е подвела и Грифин.
- Забрави! Да се връщаме! - провикна се тя. - Роби не е тук.
- Ще се справиш, Жаки. Чакам те долу. Не познавам по-упорит човек от теб. Нали все повтаряше: „Какво толкова може да се случи?“ Нали?
Жаки беше малко момиченце. Беше на плажа в Кан с баба си и Роби. Синята морска вода блещукаше и я подканваше, но когато натопи пръстите на краката си, се оказа твърде студена. Роби вече беше в морето - плуваше и виеше от удоволствие. Баба ù я наблюдаваше.
„Просто се гмурни. Не го мисли много-много. Болката ще мине за миг и тялото ти ще се пригоди към температурата. Бъди смела, скъпа - насърчаваше я баба ù. - Това е просто вода. Какво толкова може да ти се случи?“
„Бъди смела, скъпа - каза си Жаки наум. - Какво толкова може да се случи?“
Жаки се оттласна по гладкия каменен улей. При приземяването стъпи накриво и се препъна.
Грифин протегна ръка и я подхвана.
- Добре ли си?
Тя кимна безмълвно, защото не искаше Грифин да чуе страха в гласа й.
Той вдигна ръка и отмести от челото ù няколко къдрици, изплъзнали се от баретата.
- Наистина ли си добре? Справяш се чудесно. Все едно с това си се занимавала цял живот. Брат ти умее да се грижи за себе си. И двамата знаете как да оцелявате, Жаки.
След десет метра в тунела се появиха пет стъпала към суха площадка, от която се разкриваше каменна катедрала, издълбана в стените на някогашната кариера. Сводестият таван беше висок над пет метра. На местата, където по принцип би трябвало да има прозорци, бяха издълбани отвори, зад които се виждаше още камък.
На стената с черни печатни букви бе изписано: „Улица „Севър“, 1811“.
Предишната вечер в интернет прочете, че в подземните тунели има надписи с улиците, които са непосредствено над тях. Не само за да не се изгубят работниците, но и за да се ориентират. Според автора на статията, така се избягвала паниката. И сега, когато забеляза един от тези надписи, Жаки разбра защо. Името на улицата действаше странно успокояващо. Наистина нямаше как да си проправи път през трийсет метра скали, но фактът, че знае къде се намира, я караше да се чувства по-спокойна.
На стената от дясната ù страна видя други надписи: имена на мъже, изписани с боя, и години - от 1789 до 1799. Отляво датите продължаваха от началото на XIX в. Имаше и рисунка на дявол, следван от група хора с черни роби. С тебешир беше изрисувана гилотина. Съгледа символи и поговорки със старомоден шрифт, изглежда, изписани с пушек от фенер или свещ. Имаше и други фрази, по-нови, направени със зелена и синя флуоресцентна боя.
И три арки.
Най-накрая бяха стигнали до кръстопът.
Жаки отиде до всяко от разклоненията и подуши въздуха. Опита да долови следи от парфюма, но не усети нищо.
- Роби трябва да ни е оставил някакъв знак - каза Грифин и огледа отворите. Около двата тунела отляво и отдясно нямаше нищо, но на средния свод беше издълбан надпис. Не бе оставен от Роби - издълбаването трябва да е отнело много време и явно стоеше там от стотици години.
Arête! De l'autre bord de la vie est la mort.
Жаки преведе:
- „Внимавай! В другия край на живота е смъртта.“ Като знам брат си - разсъждаваше тя, - можем да поеме по този път. Даже го чувам как се смее на остроумието,