- Виж - посочи Грифин към една от колоните, поддържащи средния свод.
Върху нея имаше рисунка с въглен на полумесец и звезда.
Без колебание двамата минаха под арката и влязоха в следващото помещение.
Тук стените бяха грапави, направени от камъни, пожълтели и мокри.
Грифин ахна.
Жаки тъкмо се канеше да го попита какво е видял, когато и тя самата го зърна.
Всичко като че ли бе изградено от кости. Стени от кости. Лавици от кости. Скоби от кости. Олтари от кости. Греди и арки от кости. Не бели и чисти, а разядени от мръсотия. Влажни. Стотици кости. Не, хиляди. Черепи. Бедрени кости. Тазови кости. Кости, натрупани една върху друга в идеална симетрия. С облите краища навън. Извайващи сложни архитектурни детайли.
Бяха влезли в осветено гробище, приютило останките на покойниците от претъпканите гробища над земята. Намираха се в града на мъртвите.
- Много странно, нали? - отбеляза Жаки, докато обикаляше помещението като хипнотизирана. - Това не са хора. Поне на пръв поглед, нали? А архитектурен проект.
Измежду костите имаше напукани надгробни камъни. (Човечето бяха от началото на XVII в. Останките от надземните гробища бяха изхвърлени тук заедно с карцираните кости на хората, чиито гробове бяха увенчавали.
- Прекарал съм толкова време в гробници... но с едно така и не успях да свикна. Толкова много хора, чиито имена никога няма да научим.
- Когато бях малка, ходех с баба на гробището. Тя носеше цветя или зеленина на гробовете на родителите си веднъж месечно. Както и стръкче цвете на гроба на бебето си, живяло само една седмица. Един ден осъзнах, че в гробището няма плочи с дати преди 1860 г. Тя ми обясни, че хората, погребани преди тази дата, са преместени в катакомбите.
- Жаки не сваляше очи от безкрайните редове от кости. Колкото повече ги гледаше, толкова повече ù се струваха. В един от черепите имаше дупка от куршум. Друг бе пропукан. Трети смачкан от едната страна. - Изхвърлили са ги тук.
В далечината капеше вода. Бавно и методично.
Жаки си представи, че чува името на жената от виденията си в капките: Ma-ри, Ma-ри, Ма-ри.
И тогава долетя друг звук.
Жаки не бе сигурна от коя посока. Като че ли някъде отгоре. Или около тях.
Погледна към Грифин. Понечи да го пита какъв е този шум... но той вдигна пръст пред устните си.
Ето, пак го чу. Този път по-силно. Сякаш някой пръскаше камъчета. Сякаш падаха кости. Сякаш се срутваха скали.
Четирийсет
12:49 ч.
Валънтайн не бързаше. Уилям пое смяната в колата, а тя си взе почивка. Опитваше се да овладее емоционалния хаос в душата си с разходка.
Отби се в малък хранителен магазин. Купи две ябълки и два банана. Бутилка минерална вода. И цигари - нейния порок. Излезе на улицата и се вслуша в шумовете и откъслечните разговори. Опита да се потопи в кипящия от живот град, да си представи за няколко минути, че не е притеснена и нервна. Че не се страхува от провал. Че Франсоа не ù липсва. Че вярва в успеха на непосилната мисия. Мисия, която вече я засягаше лично.
Погледна в отраженията на една витрина, за да провери дали я следят. Малко вероятно, но винаги бе нащрек.
Няколко души от магазина я погледнаха вяло, други с известно любопитство. Но не я виждаха наистина. Погледите им бяха привлечени от външния ù вид, което им пречеше да запомнят другите ù отличителни черти.
Униформата, която си бе създала прецизно през годините, бе достатъчно атрактивна, за да я забележат хората, но да обърнат внимание само на външния вид: гъста черна коса до раменете, големи черни слънчеви очила, които криеха половината ù лице. Вечер ги сменяше с очила с цветни стъкла макар зрението ù да бе безупречно. Впити сини джинси. Кожени ботуши до коленете. Бяла или черна тениска. Никога не носеше сутиен, поради което зърната на гърдите ù обикновено се очертаваха под плата. В зависимост от времето носеше едно от двете си кожени якета: кафяво сако, присвоено от гардероба на Франсоа преди няколко години с двойни вътрешни и външни джобове; и черно зимно яке с десетина джоба. Задължително бе ръцете ù да не са заети с чанти. На кръста си носеше колан, на който висеше ножът, скрит под якето. В десния си ботуш бе пъхнала пистолет.
Валънтайн набра кода и влезе. Уилям си беше там, където го бе оставила - в паркираната кола.
- Случи ли се нещо, докато ме нямаше - попита тя.
- Музика. Кухненски звуци. Нищо съществено, по дяволите.
По-рано сутринта Валънтайн и Уилям бяха проследили ситроена до кафенето. Докато Грифин и Жаки закусваха, Валънтайн успя да закачи джипиес устройство под колата. Проста, рутинна процедура: влезе в пекарната за кроасани и когато излезе и мина покрай паркирания ситроен, се престори, че изпуска торбичката. Наведе се да я вземе, протегна ръка под колата и - готово.