- От тази пещера има два изхода. - Посочи единия.
- Онзи, по който вие дойдохте и ето този. Свършва при тесен процеп, през който може да се промуши човек, но не и без да получи драскотини. Процепът води до нещо като бунище за кости - хиляди кокали, натрупани един върху друа. За да прекосите пещерата, трябва да се покатерите по костите. А те се движат и размърдват под краката. - Роби замълча.
Очевидно споменът за преживяното го разстройваше.
- И какво има от другата страна на пещерата? -попита Жаки.
- Няколко сводести помещения, които не са особено интересни, след което се стига до друга пещера. Там, трябваше да се влача по корем. Но тук долу има достатъчно проходи и е малко вероятно някой случайно да избере точно маршрута с подобни препятствия.
- Но не е невъзможно, нали? - попита Жаки. - Ако търсят специално и, да речем, вземат куче, което да подуши дирята ти.
- Не е изключено, но вероятността е минимална - поклати глава Роби.
- Напротив! Полицията те издирва. - В гласа на Жаки се преплитаха гняв и истерия.
- Не знаех какво друго да направя, Фош имаше пистолет. Не беше журналист.
- Щеше да те убие заради керамичните парчета -тихо рече Грифин. - Постъпил си правилно.
- Защо ще го убиват заради тях? - не се отказа Жаки. - И къде са сега?
Роби свали лилавата лента, която носете на врата си. На края ù бе закачена кадифена торбичка в същия царствен цвят. Беше от опаковките за по-малките шишенца с парфюми.
- Значи през цялото време са били у теб. Марше ни пита за тях - информира го Грифин, докато Роби разкъсваше найлоновата опаковка и извади парчетата, обагрени в тюркоазено, бяло и червено.
Жаки, която ги виждаше за пръв път, се наведе да ги разгледа. През ръцете ù бяха минавали хиляди ценни исторически предмети. Тези не бяха нито най-впечатляващите, нито най-интересните.
- Обикновени парчета от глинен съд - заяви тя.
- Изобщо не са обикновени - възрази брат й.
- О, Роби.
Жаки беше изтощена от напрежението през последните няколко дни. Почти не бе спала и яла. Не бе правила кажи-речи нищо друго освен да се тревожи. Беше уморена и идеализмът на брат ù я подразни.
- Това е лудост. Тези парчета не заслужават да излагаш живота си на опасност. Това е просто история, Роби, една измислица, за бога! - Беше ядосана, че брат ù е такъв романтик с подобни грандиозни мечти. Но още докато изкарваше гнева си на него, усети нещо. Нещо в глинените парчета я привличаше. Ароматът, който се носеше от тях.
Жаки затвори очи и се съсредоточи върху едновременно новото и познато ухание. Аромат, който толкова пъти усещаше в работилницата, само че там беше смесен със стотици други. Тук, изолиран в каменната пещера, го усещаше в чист вид.
Парфюмите в шкафа с любопитни предмети на Малакай имаха същата кехлибарена основа. Този вариант обаче бе по-сложен.
- Надушваш ли го? - попита Роби.
Жаки вдигна глава и кимна.
-А ти?
Лицето на Роби помръкна.
- Не съвсем.
Жаки се обърна към Грифин.
-А ти?
- Не. Усещам само прахоляка. Но пък, както казва брат ти, имам недоразвито обоняние.
Жаки се усмихна.
- Ако изобщо някой може да помирише съставките, това си ти - увери я Роби. - Знаем четири от тях. Нужни са ни и останалите. Можеш ли да ги познаеш?
- Какво значение би имало дори да успея? Просто миризма, която някой от предците ни е импрегнирал в глината. Роби, това е измислена история, преследване на една мечта.
- Всички парфюми са мечти. Кажи сега какво надушваш.
Тя затвори очи и вдъхна отново, този път по-дълбоко. Пое с ноздрите си всички аромати. Мириса на Грифин, вонята на брат си. Древното ухание, разнасящо се от глината. Започна да отделя съставките.
- Тамян. Синя лилия.
В далечината чуваше как капе вода и пада с тихо пляс в локва. Капките падаха една след друга, в равномерен ритъм. Равномерно. Непрестанно. Вода. Падаше. Капеща вода. Успокояващ звук.
Четирийсет и две
Александрия, Египет 32 г. пр. Хр.
В централното помещение на работилницата му имаше фонтан и Изида обичаше да лежи тук след като с Тот са се любили. Обичаше уханието на облаците от парфюми. Слушаше плисъка на водата. Понякога заспиваше, докато той работеше и оставаше така докато настъпеше моментът за неговите вечерни ритуали. После тя се измиваше и тръгваше към дома си. Ако съпругът ù или някой от прислугата я потърсеше, ако я разкриеха и разберяха коя е, съпругът й имаше право да я осъди на смърт. Благородниците разполагаха с тази привилегия.
Звукът от приближаващи се стъпки я сепна от съня.
- Кой е тук? - попита тя разтревожено любовника си. - Очакваш ли някого?