- Ако се налагаше да създам Парфюм на детинщината, щях да започна оттук.
Той отиде при нея и я прегърна.
- Всичко ще се наред.
- Не, Роби, няма. Не сме деца и не можем да си представяме, че сме такива - отблъсна ръката му. - Всичко се разпада. Опитаха се да те ограбят. И да те убият. Полицията мисли, че ти си убиецът. Крайният срок за изплащане на дълга ни е след по-малко от две седмици. Трябва да продадем „Руж“ и „Ноар“. Призраци не съществуват. Няма преродени души. Ти си в опасност, а аз получавам... - Тя замълча. С нищо нямаше да помогне, ако му каже. - Не можеш да стоиш тук до събота.
Роби я гледаше с почуда.
- Когато помириса парчетата, си усетила нещо, нали? - Бе преминал на френски и говореше забързано.
- Какво имаш предвид?
- Носът ти е много по-чувствителен от моя и от на всички останали хора, които познавам. Какво стана, когато подуши парчетата, Жаки?
- Нищо. Фантазираш си - отвърна тя. - Като татко. - Изплю думата сякаш беше отровна. - Сега не е моментът за фантазии.
- Какво видя? - не се отказа Роби.
- Видяла си нещо, нали? - попита Грифин.
Жаки извърна поглед. Част от нея искаше да си признае, да го прошепне, защото, ако го изречеше силно, щеше да придаде твърде голяма тежест на видението. Но не можеше да го направи. Само една малка стъпка делеше пристъпите на психоза от спомените от предишни прераждания, ако човек решеше, че вярва в тях. Малакай изучаваше точно това в „Бликсер Рат“. Сигурно е казал на Роби и Грифин. Те щяха да поискат да разберат повече, тъй като това допълнително щеше да засили огъня, който вече гореше в тях.
- Нищо не видях.
Ами ако наистина имаше връзка? Жаки не бе получавала пристъпи дълго години, а сега, когато се върна в Париж и в работилницата, те отново започнаха. Какво беше връзката? Не е свръхестествена връзка. Hитo духовна. Възможно е халюцинациите да са реакция към някакъв аромат. Може би към някоя съставка, която присъства и в работилницата, и в парчетата. Жаки мисли по въпроса в сряда. Сега ù се струваше още по-вероятно. Съществуваха документирани случаи на душевни разстройства, отключени от претоварване на сетивата - защо да не се случи и при обонятелно пренатоварване?
Грифин бе започнал да вади от една от раниците покупките от сутринта: руло тоалетна хартия, мощен прожектор, батерии.
Жаки нямаше желание да спори повече и взе своята раница, от която измъкна франзела, сирене, нож, четири ябълки, торбичка твърдо сварени яйца, шоколадови десерти, вода.
- Какъв разкош - засмя се Роби. - Липсва само бутилка вино.
Грифин също се засмя.
- Всъщност има и вино. При това в гарафа. - Извади пластмасова бутилка. - Напълних я с бордо от избата ви, тъй че предполагам е добро. Но пий само, ако разполагаш с безопасно място за изтрезняване.
- Аз няма да се връщам. Оставам тук с теб - заяви внезапно Жаки. - Опасно е да стоиш сам.
- Много ще ми помогнеш, когато полицаите забележат, че те няма - поклати глава Роби. - Изключено. Ще ми помогнеш най-много, като се качиш горе и ангажираш полицаите да те следят насам-натам.
И, ако има начин, се опитай да разбереш кой от кураторите В „Кристис“ се е разприказвал за керамичните парчета. Защото освен Грифин никой друг не знаеше, че са у мен.
- Не е вярно - отвърна Жаки.
Двамата мъже я зяпнаха.
- Малакай Самюълс знаеше. Ти си му казал, Роби, не помниш ли?
Роби кимна.
- Той си мисли, че съм намерил реликва на спомените. Но не го подозираш, нали? Познаваш го отдавна.
- Ексцентричен е, но не е опасен. И е лекар. Работи с деца.
- Само че - намеси се Грифин - отчаяно търси доказателство за съществуването на прераждане. Това е целта му в живота. Беше в Рим, козато първия комплект реликви на спомените бяха открити и откраднати. Беше и във Виена, когато намериха втора реликва - флейта, изработена от човешка кост. Може Малакай да няма нищо общо, но е възможно някой да го следи.
В далечината се разнесе звук.
- Угасете всички фенери - изсъска Роби.
След няколко секунди потънаха в непрогледна тъмнина.
- Какво... - прошепна Жаки.
- Шшт! - смъмри я Роби.
Стъпките се приближаваха към тях. Жаки чу и гласове.
- Не трябва ли да се измъкваме? - прошепна тя отново.
- Няма време - отвърна брат й.
Тихите гласове несъмнено припяваха. Не на френски, нито на латински, а на език, който Жаки никога не бе чувала. Ниски и равномерни, напевите бяха мелодични и неземни.