— Действително… действително… — каза Арлет — Това никак не ми мина през ум.
— И твоят също, Арлет… вчерашният… мнимият доктор Брику…
— Да, действително — повтори младото момиче, — но аз не бях направила това сравнение… Чак сега спомените ми се проясняват.
— Едно последно усилие, моя малка Арлет. Ти не ни съобщи името на твоя господин. Знаеш ли го?
— Да.
— И той се казва?
— Граф Дьо Меламар.
Режин и Ван Хубен изтръпнаха. Жан едва сдържа учудването си. Бешу вдигна рамене, а Ван Хубен извика:
— Но това е лудост! Граф Адриен дьо Меламар… Познавам го добре. Имал съм случай да бъда с него в благотворителни комитети. Той е безупречен джентълмен и за мене ще бъде голяма чест да му стисна ръката. Граф Дьо Меламар да е откраднал моите диаманти!
— Но аз ни най-малко не го набеждавам — каза смаяна Арлет. — Само казах едно име.
— Арлет има право — каза Режин. — Питат я и тя отговаря. Но безспорно е, че граф Дьо Меламар, според онова, което всички знаят за него и за сестра му, с която той живее заедно, не може да бъде нито човекът, причакал ви на улицата, нито пък другият, дето ни отвлече.
— Носи ли светли гамаши? — попита Жан д’Енерис.
— Не зная… Или чакайте, да… понякога.
— Почти винаги — ясно каза Ван Хубен.
Настъпи мълчание. После Ван Хубен подхвана:
— Тук трябва да има някаква грешка. Повтарям: граф Дьо Меламар е безупречен джентълмен.
— Да идем да го видим — каза просто д’Енерис. Ван Хубен, нямате ли някой приятел от полицията, някой си господин Бешу? Той ще ни помогне да влезем.
Бешу се възмути:
— Значи вие мислите, че може да се влиза при хората току-така и че без предварителна проверка, без обвинение и без заповед можете да разпитвате по някакви си глупави приказки. Да, глупави! Всичко, което слушам от половин час, не е нищо друго освен глупости!
д’Енерис прошепна:
— Като си помисля, че съм играл с този глупак! Колко съжалявам!
Той се обърна към Режин:
— Скъпа приятелко, имайте добрината да намерите в телефонния указател номера на граф Дьо Меламар и да го поискате. Ще минем и без господин Бешу.
Той стана. След малко Режин му подаде слушалката.
— Ало! Домът на граф Дьо Меламар ли е насреща? Тук е барон д’Енерис… лично господин графът Дьо Меламар ли е? Господине, простете ми, че ви безпокоя, но преди няколко седмици прочетох във вестниците едно обявление за откраднати ваши вещи: дръжката на една маша, част от сребърен свещник, ключалка и половин връв за звънец, направена от синя коприна… Все неща без стойност, но вие държите на тях поради особени причини. Нали не се лъжа, господине?… В такъв случай, ако вие ми позволите да дойда при вас, ще ви дам сведения за вашите вещи… В два часа ли?… Много добре… Ах! Още една молба. Мога ли да доведа и две дами, чиято роля ще ви обясня?… Вие сте твърде любезен, господине, и аз съм ви безкрайно признателен.
д’Енерис остави слушалката.
— Ако господин Бешу бе тук, щеше да види, че можем да влизаме в чуждите къщи, когато поискаме. Режин, видяхте ли в указателя адреса на графа?
— Улица „Юрфе“ 13.
— Значи в предградието Сен Жермен! Режин попита:
— Но къде са тези предмети?
— Вече ги имам. Още в деня на обявлението ги купих за нищожната сума тринайсет франка и половина.
— Й защо не му ги изпратите веднага?
— Името Меламар смътно ми напомня нещо. Струва ми се, че навремето, през деветнайсети век, е имало шумна афера около Меламар. Нямах време да събера сведения. Но сега ще наваксаме пропуснатото. Режин, Арлет, ще се срещнем на площад „Пале Бурбон“ в два без десет минути.
Само за половин час д’Енерис успя да разчисти терена и да открие врата, на която най-сетне можеха да почукат. Една фигура се бе изправила в мрачината и задачата вече се поставяше в по-определен вид: каква роля играе в това събитие граф Дьо Меламар?
Режин задържа Арлет за обяд. Д’Енерис си отиде минута или две след Ван Хубен и Бешу. Но той ги застигна на стълбите, където внезапно раздразненият Бешу бе спрял Ван Хубен и го държеше за яката на палтото.
— Не, аз ще ви оставя по-дълго да следвате пътя, който положително ще ви заведе към гибел. Не!… Не искам да станете жертва на един мошеник. Знаете ли кой е този човек?
д’Енерис се приближи.
— Без съмнение разговорът ви се отнася до мене и господин Бешу има намерение да изпразни торбата си!
Той подаде визитната си картичка.
— Барон д’Енерис, мореплавател — каза на Ван Хубен…
— Лъжа! — извика Бешу. — Вие не сте никакъв барон д’Енерис, нито пък сте мореплавател.
— Я гледай колко сте учтив, господин Бешу! А тогава кой съм?