Граф Адриен не отговори веднага. Бе объркан и обезпокоен. Той мълвеше разпокъсано:
— На какво прилича това? И какво трябва да предполагаме? Трудно си представям…
Той викна настрани сестра си и известно време живо разговаря с нея.
Жан отиде при него, държейки между палец и показалец медна пластинка, на която бяха изобразени две пеперуди с разперени криле.
— Ето ви ключалката, драги братовчеде. Предполагам, че е взета от едно от чекмеджетата на онова писалище. Тя е еднаква с другите две…
Той отиде и сложи ключалката на старото й място. Тя прилепна точно и гвоздейчетата съвсем се наместиха в старите си дупки. След това Жан д’Енерис извади от джоба си парче синя връв, на която висеше дръжка от звънец, също направена от мед, и понеже забеляза, че край камината виси друга, разпокъсана в долната си част, той се отправи натам. Двата края прилепнаха съвсем точно.
— Всичко върви добре — каза той. — А тази част от свещника къде да сложа, драги братовчеде?
— На онзи свещник — отговори троснато граф Адриен. — Имаше шест такива. Както виждате, сега са пет… Остава само дръжката на онази там маша, която е била отвинтена, както можете да проверите.
— Ето я — каза Жан, който като фокусник продължаваше да вади всичко от своя неизчерпаем джоб. — А сега, драги братовчеде, мисля, че ще удържите обещанието си и ще ни кажете защо толкова държите на тези предмети без никаква стойност и защо те не са на местата си?
Това даде на графа време за опомпяне. Той, изглежда, бе забравил нападките на Режин и риданията на Арлет, защото отговори накратко, сякаш за да се отърве от неканения гост, изтръгнал от него неуместното обещание:
— Привързан съм към всичко, дето ми е завещано от моите прадеди. И най-незначителните предмети, както вие ги нарекохте, за мене и сестра ми са толкова свещени, колкото и най-ценните.
Обяснението бе правдоподобно. Жан продължи:
— Естествено е да държите на тези предмети и аз зная по себе си доколко човек може да се привърже към семейните реликви. Но защо вашите са изчезнали?
— Не зная — каза графът. — Една сутрин забелязах, че част от свещника липсва. Внимателно прегледахме салона със сестра ми. Ключалката, част от връвта и дръжката на машата също липсваха.
— Предполагате, че са били откраднати?
— Сигурен съм.
— Не мога да разбера!… Можеха да вземат тези бомбониери, тези украшения, този часовник, тези сребърни прибори. Все ценни предмети… А са избрали най-незначителното! Защо?
— Не зная, господине.
Графът отегчено произнесе тези думи. Въпросите му дотягаха и за него посещението бе станало безпредметно.
— При все това, драги братовчеде — каза Жан, — вие може би държите да ви обясня причините, които ме заставиха да доведа моите приятелки, а също и какво ги разчувства тъй?
— Не — рязко заяви граф Адриен. — Не ме засяга.
Той бързаше да свърши и тръгна към вратата. Но пред него се изпречи Бешу и произнесе със сериозен тон:
— Засяга ви, господин графе. Някои въпроси трябва да бъдат изяснени незабавно.
Намесата на Бешу бе повелителна. Полицаят бе разперил дългите си ръце на вратата.
— Но кой сте вие? — високомерно викна графът.
— Полицаят Бешу, на служба в Сигурността. Господин Дьо Меламар подскочи:
— Полицай?… Вие?… С какво право сте влезли в къщата ми? Полицай тук??… В хотел „Меламар“!…
— Веднага, щом дойдох, ме представиха под името Бешу, господин графе. Ала видяното и чутото ме кара да прикача към името си и качеството „полицай“.
— Онова, което сте видели… Което сте чули? — промълви Дьо Меламар и лицето ме постепенно побледня. — Но разберете, господине, аз не ви позволявам…
— Малко ме е грижа! — ревна Бешу, който не беше особено учтив.
Графът се върна при сестра си и те наново започнаха бърз и оживен разговор. Жилбер Меламар бе възбудена като брат си. Прави, придържайки се един друг, те очакваха с войнствения вид на хора, схващащи важността на нападението.
— Ето че Бешу побесня — тихо каза Ван Хубен на Жан. — Да, аз виждам, че възбудата му все повече и повече расте.
Познавам си стоката. Започва с подскачане и със затваряне на очите. И после внезапно избухва.
Арлет и Режин бяха станали и стояха зад Жан.
Бешу добави:
— И бездруго това ще трае дълго, господин графе. Имам само няколко въпроса, на които ви моля да отговорите без заобикалки: Вчера в колко часа излязохте от къщи? Вие и госпожа Дьо Меламар?
Графът повдигна рамене. Сестра му, по-податлива, счете за нужно да отговори:
— Излязохме, брат ми и аз, в два часа и се завърнахме в четири и половина, за да пием чай.