Освен това Бешу направи откритие, което не допускаше и най-малката колебливост. Оглеждайки вътрешността, той забеляза няколко стари тома, запазили своите подвързии. Видяха му се подозрителни. Разгледа ги — бяха празни и представляваха нещо като кутии. Единият от тях съдържаше сребърен плат, а другият — пояса.
Режин тутакси възкликна:
— Моята туника!… Моят пояс!…
— Диамантите са изчезнали! — изрева Ван Хубен така отчаяно, сякаш за втори път бяха го ограбили. — Диамантите ми! Какво сте направили с тях, господине?
Граф Дьо Меламар остана равнодушен, но имаше странно изражение. Когато Бешу се обърна към него, показвайки му туниката и пояса, от които диамантите бяха откъснати, той заклати глава и устните му се свиха в ужасна усмивка.
— Сестра ми не е ли тук? — прошепна, като погледна наоколо.
Старата прислужница отговори:
— Мисля, че госпожата е в стаята си.
Той живо извади от джоба си револвер, насочи го към слепоочието си и натисна спусъка.
С рязко движение д’Енерис, който го следеше, му бутна лакътя. Отклонен към прозореца, куршумът счупи едно от стъклата. Няколко агенти се нахвърлиха върху господин Дьо Меламар.
Решиха да го отведат в дирекцията на полицията заедно със сестра му.
Но когато потърсиха графинята, не я намериха нито в стаята, нито в будоара й.
Разтревожен, страхуващ се от самоубийство, д’Енерис лично ръководеше издирванията, но те останаха безрезултатни.
— Нищо — прошепна Бешу. — Вие скоро ще си получите диамантите, господин Ван Хубен. Всичко върви добре и аз добре поработих.
— Трябва да признаем, че и д’Енерис работи добре — забеляза Ван Хубен.
— Смелостта го напусна насред пътя — възрази Бешу. — Моето обвинение разкри всичко…
След няколко часа Ван Хубен се прибра във великолепния си апартамент на булевард „Осман“. Той бе вечерял в ресторант заедно с Бешу, когото водеше със себе си, за да продължат разговора около аферата, която еднакво ги интересуваше.
— Я гледай, я гледай! — каза той, след като разговаряха известно време. — Струва ми се, че чувам шум откъм края на апартамента. При това, слугите не спят от тази страна.
Той мина заедно с Бешу по дълъг коридор, в края на който имаше малък апартамент с отделен вход откъм главното стълбище.
— Това са две съвсем отделни стаи, където понякога приемам приятели — каза той.
Бешу се ослуша.
— Действително вътре има някой.
— Никой друг освен мен няма ключове от тези стаи.
С насочени револвери те се втурнаха в стаята. Ван Хубен извика: „Я гледай ти!…“, на което Бешу отговори: „По дяволите!“
Клекнал пред една простряна на канапето жена, Жан д’Енерис леко целуваше челото и косите й, съгласно своя успокоителен метод.
Приближиха и познаха Жилбер дьо Меламар със затворени очи, твърде бледа и задъхана. Разярен, д’Енсрис застана пред двамата:
— Пак вие!… Я ми кажете, няма ли да ме оставите на спокойствие! Какво търсите тук?
— Как какво търсим? — извика Ван Хубен. — Но аз съм си у дома!
А Бешу добави възмутен:
— Я гледай ти! Каква дързост!… Значи ти самият си помогнал на графинята да избяга от хотела?
д’Енерис се успокои и се обърна:
— Нищо не може да се скрие от тебе, Бешу. Боже мой, аз самият й помогнах.
— Ти си посмял…
— Да, драги приятелю, ти забрави да поставиш агенти в градината. Аз я улесних да избяга и й определих среща в съседна улица, където взе такси. След като свърши разпитът, аз отидох при нея и от тогава до сега, след като я пренесох тук, я лекувам.
— Но кой ви отвори? — запита Ван Хубен. — Нали трябваше да вземете ключа от тази стая!
— Нямаше нужда. Аз с щипци отключвам много лесно всякакви врати. Вече няколко пъти идвам тук и си помислих, че за госпожа Дьо Меламар не би имало по-удобно скривалище от този усамотен кът. Кой би могъл да си помисли, че Ван Хубен е прибрал графиня Дьо Меламар? Никой. Дори и Бешу! Тя ще живее спокойно под вашето покровителство, докато се изясни работата. Камериерката, която ще й прислужва, ще я вземе за ваша нова приятелка, тъй като за вас Режин е вече изгубена.
— Арестувам я! Ще съобщя в полицията! — викна Бешу. Д’Енерис избухна в смях.
— Я гледай. Колко е забавно! Чакай де! Ти знаеш по-добре от мен, че няма дори да я пипнеш. Тя е свещена.
— И ти вярваш?
— Без съмнение. Тъй като аз я защищавам. Бешу бе ядосан.
— Значи защищаващ една крадла?
— Крадла? Сигурен ли си?
— Да. Че тя е сестра на човека, когото ти накара да арестуват!
— Ужасни клевети! Не аз станах причина да го арестуват, а ти, Бешу.
— По твое указание и понеже е виновен. В това няма никакво съмнение.