Така изминаха петнайсет дни, през които полицаят Бешу разви най-голяма и най-безплодна дейност. Ван Хубен, който го следеше на всяка крачка, се оплакваше:
— Изгубени! Казвам ви, че са изгубени.
Бешу стискаше юмруци.
— Вашите диаманти ли? Все едно че ги държа в ръцете си. Улових Меламар, ще намеря и тях.
— Сигурен ли сте, че не се нуждаете от д’Енерис?
— За нищо на света? Предпочитам всичко да загубя, отколкото да се обърна към него.
Ван Хубен възразяваше:
— Лесно ви е на вас! Но диамантите ми струват повече от самолюбието ви.
От друга страна, Ван Хубен не пропускаше да насърчава Жан д’Енерис, когото срещаше всеки ден. Винаги, когато отиваше в усамотеното жилище, където криеше Жилбер дьо Меламар, той заварваше там Жан д’Енерис, седнал пред краката на графинята да я утешава, да й вдъхва надежда, обещавайки й, че ще спаси брат й от смъртта и безчестието. Напразно се мъчеше да получи от нея сведения, които биха могли да го насочат. Когато пък отиваше да покани Режин Обри на вечеря, Ван Хубен и там заварваше д’Енерис.
— Оставете ни на мира, Ван Хубен! — казваше красивата актриса. — Аз не мога вече да ви гледам даже и на портрет след всички тези истории.
Вай Хубен не се отчайваше; викате настрапа д’Енерис и го питаше:
— Е, какво, драги приятелю, а диамантите ми?
— Съвсем други работи ми се въртят в главата. Режин и Жилбер ми заемат цялото време, едната след обяд, другата вечер.
— А сутрин?
— Арлет. Това дете е за обожаване: мила, умна, досетлива, щастлива и затрогваща; проста като дете и тайнствена като истинска жена. И толкова честна! По една случайност й целувах бузите първата вечер. Но сега не може! Ван Хубен, мисля, че пред всички предпочитам Арлет.
д’Енерис казваше истината. Неговата слабост към Режин се -бе превърнала в добро приятелство. С Жилбер се срещаше само защото се надяваше, но напразно, да изтръгне признания. От девойката той бе очарован и сутрин прекарваше времето си при нея. Тя имаше особен чар, който се дължеше едновременно на дълбоко простодушие и на правилно разбиране смисъла на живота. Всичките й неосъществени мечти за подпомагане на нейните колежки звучаха като осъществени, когато тя започваше усмихнато да приказва за тях.
— Арлет, Арлет — казваше й, — не познавам друг, нито по-прост, нито по-загадъчен човек от тебе.
— Аз загадъчна? — питаше тя.
— Да, понякога. Разбирам те напълно, с изключение само на едно, в което не мога да проникна и което, интересно защо, не съществуваше, когато за първи път те видях. Всеки ден тази тайна расте. Както предполагам, любовна е, нали?
— Не е възможно! — отвръщаше тя през смях.
— Да, любовна… Не обичат ли някого?
— Някого? Аз обичам всички!
— Не, не — настояваше той. — В живота ти има нещо ново.
— Вярвам ви, че има ново! Отвличане, тревоги, проверки, разпити, множество хора, които ми пишат: шум, много шум около мене! Всичко това е достатъчно, за да накара една малка манекенка да си изгуби ума!
Той замълчаваше и я гледаше с любов.
В същото време дознанието никак не напредваше. Двайсет дни след арестуването на господин Меламар продължаваха да събират безпредметни свидетелски показания и да правят безплодни обиски. Всички следи бяха лоши и всички предположения — погрешни. Не можаха дори да намерят първия шофьор, който бе откарал Арлет от хотел „Меламар“ до Площада на победите.
Ван Хубен отслабна. Не намираше вече никаква връзка между арестуването на графа и кражбата на диамантите и никак не се стесняваше да оспорва гласно качествата на Бешу.
Един следобед двама мъже позвъниха на партера, където живееше д’Енерис, близо до парка „Монсо“. Слугата им отвори и те влязоха.
— Вън! — викна д’Енерис, когато дойде при тях. — Ван Хубен, Бешу! Както виждам, никак не сте горди!
Те му споделиха своето затруднение.
— Това е една от онези афери, дето мъчно се поддават — призна унило Бешу. — Нямам щастие.
— Нямат щастие всички кратуни като тебе — каза д’Енерис. — Но хайде, ще бъда снизходителен. Обаче искам пълно подчинение, разбирате ли?
— Съгласен съм — заяви Ван Хубен, развеселен от доброто настроение на д’Енерис.
— А ти, Бешу?
— Заповядай! — каза глухо Бешу.
— Ще оставиш настрана Префектурата, ще седнеш върху паркета, ще заявиш, че тези хора там са негодни за нищо, и ще ми дадеш гаранции.
— Какви гаранции?
— Гаранции за честно сътрудничество. Докъде са стигнали там?
— Утре ще има очна ставка между графа, Режин Обри и Арлет Масол.