— По дяволите! Трябва да бързаме. Нищо ли не е останало скрито от обществото?
— Почти нищо.
— Разказвай!
— Меламар е получил бележка, която е намерена в килията му. Тя съдържа следното: „Всичко ще се нареди. Гарантирам. Кураж.“ Събрах сведения. От тази сутрин знам, че тази бележка му е била предадена чрез келнера на ресторанта, откъдето вземаме яденето за графа, и ми призна, че той е отговорил.
— Имаш ли точно описание на лицето, написало бележката?
— Да.
— Отлично! Ван Хубен, тук ли е автомобилът ви?
— Да.
— Тръгвайте!
— Къде?
— Ще видите.
Качиха се в автомобила и д’Енерис продължи:
— Има една точка, Бешу, която ти пренебрегваш и която ми се струва съществена. Какво значи направеното от графа обявление във вестниците няколко седмици преди аферата? Какъв интерес е имал той да издирва ония дреболии? И какъв интерес е ръководил крадците, за да предпочетат дреболиите пред толкова ценни предмети, събрани в хотела на улица „Юрфе“. Едничкият начин да изясним тази работа бе да се отнеса до добрата жена, която ми продаде частта от свещника, въжето от звънеца и останалите дреболии за нищожната сума от тринайсет франка и половина. Това и направих.
— И какъв е резултатът?
— Отрицателен досега, но надявам се, подир малко вече ще бъде положителен. Още на другия ден след събитията намерих жената от вехтошарския магазин и тя си спомни, че вещите са били продадени за сто су от прекупвачка на стари вещи. Името й? Адресът й? Моята търговка не ги знаеше. Но е сигурна, че антикварят господин Гредин, довел прекупвачката, ще може да ги съобщи. Изтичах при господина, чийто дюкян е на левия бряг. Съобщиха ми, че е отпътувал. Ще се завърне днес.
Те скоро стигнаха при господин Гредин и той отговори без колебание:
— Сигурно питате за майка Трианон, която всички ние наричаме така заради дюкянчето й „Малкият Трианон“ на улица „Сен Дени“. Това е доста особена и мълчалива смешна женица, купуваща множество незначителни предмети, но ни препродаде и твърде интересни мебели, изровени не зная откъде… И между другото, красиви мебели от най-чистия стил Людовик XVI, подписани от Шанци, прочутия столар от XVIII век.
— Мебели, които вие препродадохте, нали?
— Да, и изпратих за Америка…
Тримата мъже си излязоха твърде озадачени. Този подпис Шанци бе също сложен на повечето от мебелите на граф Меламар. Ван Хубен потри ръце.
— За нас това съвпадение е благоприятно и нищо не ни пречи да вярваме, че моите диаманти се намират в някое чекмедже в „Малкият Трианон“. В такъв случай д’Енерис, сигурен съм, че ще имате деликатността…
— Да ви ги подаря ли?… Безспорно, драги приятелю.
Автомобилът спря на известно разстояние от „Малкият Трианон“. Д’Енерис и Ван Хубен влязоха вътре, а Бешу остана отвън. Това бе дълъг и тесен дюкян, препълнен с разни дреболии, счупени вази, стари порцеланови съдове, износени кожи, скъсани дантели и всичко онова, дето се намира във вехтошарски магазин. В една стаичка зад дюкяна майка Трианон, стара жена с побелели коси, приказваше с господин, който държеше в ръката си опушено стъкло.
Бавно, като любители, които търсят оказион, Ван Хубен и д’Енерис преминаха между рафтовете. Д’Енерис, наблюдавайки крадешком господина, намери, че той няма вид на клиент, дошъл тук, за да купува. Висок, здрав блондин, на около трийсет години, с елегантен вид и открито лице, събеседникът на майка Трианон поприказва още известно време, после остави стъклото и тръгна към вратата, като разглеждаше разните дреболии и както го разбра д’Енерис, като наблюдавате новодошлите. Ван Хубен не схващаше нищо от тази двойна игра и идвайки до майка Трианон, сметна, че може да я заговори, тъй като д’Енерис не правете това, и каза тихо:
— По някаква случайност не са ли ви продали известни предмети, които ми откраднаха, като например една…
Предчувствайки непредпазливостта на своя приятел д’Енерис се опита да го предупреди със знак, но Ван Хубен продължи:
— Например ключалка, половин въже от звънец, направено от коприна…
Вехтошарката се ослуша, после размени поглед с господина, който се бе обърнал по-живо, отколкото трябвате, и намръщело гледате.
— Бога ми, не — каза тя. — Потърсете в купа… Може би ще намерите неща, дето ще ви допаднат.
д’Енерис бързо отиде към изхода. Господинът извика едно такси и като се наведе към вратата, съвсем ниско произнесе адреса си на шофьора. Ала в този момент полицаят Бешу се бе приближил и мина край автомобила.
д’Енерис не се помръдна през цялото време, докато непознатият можеше да го забележи. Но щом колата зави, отиде при Бешу.