д’Енерис натисна с ръка рамото на Бешу, като че искаше да му предаде своите впечатления.
Завесата бе малко отместена. Те почакаха миг, долепиха очи до нея и загледаха.
Сцената, която видяха, не им се стори от онези, дето изискват намеса. Седнали редом на едно канапе, Арлет и Режин гледаха висок рус господин, който се разхождаше из стаята. Това бе човекът, когото те срещнаха в „Малкият Трианон“, авторът на писмото до господин Меламар.
Никой от тримата не приказваше. Младите жени никак не изглеждаха загрижени и Антон Фажерол никак не бе войнствен, нито заплашителен, нито дори неприятен. Напротив, изглеждаше, че тези хора чакат. Често обръщаха погледи към вратата, водеща към стълбата. Антон Фажерол отиде, отвори я и се ослуша.
— Не ви ли безпокои нещо? — го попита Режин.
— Нищо — отговори той.
И Арлет добави:
— Отговорът беше положителен и го получих, без да настоявам. Сигурни ли сте, че слугата ще чуе звънеца?
— Ще го чуе, както го чу, когато ние звъннахме… При това той, заедно с жена си, седи в двора и вратите са отворени.
д’Енерис отново стисна рамото на Бешу. Те се питаха какво щеше да става и кое бе лицето, чието посещение Арлет и Режин очакваха.
Антон Фажерол седна до младото момиче и заприказва ниско и оживено. В разговора им можеше да доловиш интимност. Мъжът изглеждаше твърде усърден и се навеждаше към нея повече, отколкото бе потребно, без тя да се обижда от това. Но те внезапно се разделиха и Фажерол стана. Откъм двора позвъниха два пъти. След къса пауза позвъниха още два пъти.
— Това е сигналът — каза Фажерол и забърза към изхода. Измина минута. Гласовете размениха няколко думи. После той се завърна с жена, която д’Енерис и Бешу веднага познаха: графиня Дьо Меламар.
Рамото на Бешу бе стиснато с такава сила, щото той едва не извика. Появяването на графинята стресна двамата мъже. Д’Енерис всичко бе предвидил, но не и това, че тя ще напусне своето скривалище и ще дойде на устроената от врага среща.
Беше бледа и задъхана. Ръцете й леко трепереха. Гледаше със страх това помещение, в което не бе се връщала след драмата на тези две жени, чиито показания я бяха накарали да избяга и бяха погубили брат й. Тя каза на своя посрещач:
— Антон, благодаря ви за вашата преданост. Приемам я като проява на нашето бившо приятелство… без много надежда.
— Имайте доверие, Жилбер! — каза той. — Не виждате ли, че успях да ви намеря.
— Как?
— Чрез госпожица Масол, която аз посещавам и която можах да склоня във ваша полза. По мое настояване тя разпита Режин Обри, на която Ван Хубен бе открил вашето скривалище. Самата Арлет Масол ви телефонира тази сутрин, за да ви помоли да дойдете.
Жилбер направи с глава знак на благодарност и отговори:
— Дойдох крадешком, Антон, без знанието на човека, който ме покровителстваше досега и комуто съм обещала да не правя нищо без негово знание. Познавате ли го?
— д’Енерис ли? Да, от това, дето ми каза за него Арлет Масол. Тя също съжалява, че действа без негово знание. Но трябвате така да стане. Аз се опасявам от всичко.
— От този човек не бива да се опасявате, Антон.
— Повече, отколкото от всеки друг. Наскоро пак го срещнах в дюкяна на една вехтошарка, която от седмици вече търсеха и която бе препродала откраднатите на брат ви вещи. Той бе там заедно с Ван Хубен и полицая Бешу и аз почувствах върху себе си неговия недружелюбен и подозрителен поглед. Даже се опита да ме проследи. Какво искаше, не зная.
— Той би могъл да ви помогне…
— Никога! Да сътруднича с този авантюрист, за когото не се знае откъде идва… С този съмнителен и лукав Дон Жуан, който всички ви е завладял? Не, не и не. И без това не преследваме една и съща цел. Моята е да установя истината, а неговата да обсеби диамантите.
— Откъде знаете?
— Отгатвам го. Ролята му ми е ясна. Освен това, доколкото разбрах, такова е и мнението на Ван Хубен и Бешу.
— Погрешно мнение — каза Арлет.
— Може би, но аз действам тъй, сякаш то е правилно. Д’Енерис слушаше с голямо внимание. Инстинктивно и твърде остро изпитваше същата неприязън към този човек, каквато и той към него. Мразеше го още повече заради откритото му лице и откровената му услужливост. Какво ли бе станало между него и Жилбер в миналото? Дали я е обичал? И сега как бе успял да спечели симпатиите и послушанието на Арлет? Графиня Дьо Меламар дълго мълча. Най-сетне промълви:
— Какво трябваше да направя? Той посочи Арлет и Режин.
— Да им внушите, че неправилно ви набеждават. Аз успях да ги разколебая със своите доводи и да подготвя тази среща. Сега само вие можете да довършите моето дело.
—Как?
— С разговор. В тази неразбрана афера има факти, правещи я още по-неясна, върху които правосъдието се базира, за да вземе своите неопровержими решения… Има също… или онова, дето го знаете.