— Съвършено вярно. Ван Хубен няма щастие. Ала имай малко търпение. Господин Фажерол се вълнува.
И действително, Фажерол се отмести от Жилбер и се обърна към двете млади жени. Приготви се да направи заключението от разказа й и да разкрие своите проекти. Ето защо запита:
— Госпожице Арлет, вие нали вярвате всичко, което каза Жилбер дьо Меламар?
— Да.
— Вие също, госпожо? — каза на Режин.
— Да.
— И двете сте готови да действате според убежденията си?
— Да.
Той продължи:
— В такъв случай трябва да действаме предпазливо и с единственото намерение да освободим граф Дьо Меламар. А това само вие можете да го направите.
— По какъв начин? — запита Арлет.
— Много просто: като смекчите своите показания, като обвинявате не така категорично и като правите по-неопределени твърдения.
— Но — възрази Режин — аз съм сигурна, че бях доведена в този салон, и не мога да откажа това.
— Не. Но сигурна ли сте, че тук са ви довели господин и госпожа дьо Меламар.
— Познах пръстена на госпожата.
— Как можете да потвърдите това? Всъщност правосъдието се обосновава само на предположения и от първия ден до днес не са събрани никакви нови доказателства. Съдията, както научавам, е твърде неспокоен. Достатъчно е да се съгласите да кажете: „Този пръстен действително прилича на онзи, който видях в деня на отвличането ми. При все това ми изглежда, че бисерите не са наредени по същия начин.“ И положението коренно ще се измени.
— Но — каза Арлет — за да може да стане това, ще трябва при очната ставка да присъства и графинята.
— Тя ще присъства — отвърна Антон Фажерол.
Този отговор направи твърде силно впечатление. Жилбер скочи като ужилена:
— Да присъствам ли?… Нужно ли е да присъствам?
— Нужно е!… — викна Фажерол с повелителен глас. — Не можете повече да се прикривате и да бягате. Ваш дълг е смело да посрещнете обвинението, да се защитавате стъпка по стъпка, да се отърсите от това вцепенение, в което ви е хвърлил страхът, и от глупавото примирение, дето съвсем ви е парализирало. По такъв начин ще насърчите и брат си да се защитава. Тази нощ ще преспите в хотела, ще си отидете на мястото, за да не открие Жан д’Енерис, че сте излизали, и щом дойде времето за очната ставка, ще се представите там. Достатъчно е само да искате да успеете, за да успеете.
— Но — каза тя — може да ме арестуват.
— Не!
Тази дума бе казана така твърдо и физиономията на Фажерол изразяваше такава вяра в успеха, че Жилбер послушно наведе глава.
— Ние ще ви помогнем, госпожо — каза Арлет, възбудена на свой ред. — Но дали ще бъде достатъчна само нашата добра воля? Тъй като ние бяхме доведени тук една след друга и познаваме този салон, а освен това в библиотеката намерихме сребърната туника, то правосъдието ще приеме ли, че госпожа Дьо Меламар и брат й не са престъпници или най-малкото съучастници? Понеже живеят в този хотел и са си били вкъщи през въпросните часове, те трябва да са видели и двете сцени и даже да са присъствали на тях.
— Те нищо не са видели и нищо не знаят. Представете си само разположението на хотела. Апартаментите на графа и графинята, където те се хранят и където прекарват вечерта, са разположени в лявото крило на втория етаж откъм градината… В дясното крило, пак откъм градината, е стаята на слугите… Долу и в средата не живее никой. Никой няма също в двора и в пристройките. Ето ви едно напълно свободно място за действие. Тъкмо тук са действали актьорите от двете сцени, които са ви довели и от които вие сте избягали.
Тя възрази:
— Това е невероятно.
— Невероятно е действително, но е възможно. Тази възможност е още по-приемлива, защото става вече за трети път и твърде вероятно е Жюл дьо Меламар, Алфонс дьо Меламар и Адриен дьо Меламар да са били изгубени само поради това, че техният хотел е тъй разпределен.
Арлет леко повдигна рамене.
— Тогава според вашето предположение излиза, че на три пъти е било извършено едно и също покушение от различни злодеи, които и трите пъти са познавали разположението.
— Различни злодеи, но злодеи, познавали нещата. От една страна, имаме тайната на семейство Меламар, тайна, която се дължи на страха и малодушието и която се предава от поколение на поколение. От друга страна пък, има друга тайна, дето се дължи на завистта, користолюбието и безнаказаността и дето също се предава от поколение на поколение.
— Но защо пък тези хора идват тъкмо тук? Те биха могли да оберат Режин Обри още в автомобила, без да се излагат на опасност да я довеждат тук, за да й отнемат диамантения пояс.
— Това не е никаква непредпазливост, а само предпазна мярка. Довели са я тук, за да могат други да бъдат обвинени, пък те да останат ненаказани.