— Хайде да си вървим! — прошепна д’Енерис. — Тези хора вече няма какво да говорят.
Той тръгна ядосан на Фажерол и на Арлет. Премина шумно будоара и вестибюла, с желанието да бъде чут, за да може да излее яда си.
Изля го върху Ван Хубен, който изскочи из едни храсти и започна да му иска диамантите си, като с един удар моментално го отхвърли назад.
Бешу нямаше повече щастие, когато се опита да изрече следното мнение:
— Всъщност този човек не е антипатичен.
— Идиот! — скръцна му д’Енерис.
— Защо идиот? Не предполагаш ли, че той… Неговата хипотеза…
— Не — идиот!
Полицаят отстъпи.
— Да, разбирам, не съм забравил срещата ни в „Малкият Трианон“, разменения поглед с вехтошарката и нейното бягство.
д’Енерис не възрази. Още щом излязоха от градината, той заряза двамата си спътници и изтича до едно такси. Убеден, че той отнася диамантите му, Ван Хубен се опита да го задържи, но получи силен удар, който уреди спора. Десет минути по-късно Жан се излегна върху дивана си.
Той винаги постъпваше така в моментите на треска, когато чувстваше, че не е напълно господар на себе си и може да извърши някоя глупост. Ако беше послушал себе си да влезе крадешком при Арлет и след като поиска обяснение да я предупреди за Антон Фажерол, щеше да извърши напълно ненужна постъпка. Сега важното бе най-напред да си припомни всички моменти от разговора и да си състави мнение, различно от онова, дето му диктуваха личното самолюбие и ревността му.
— Заплете ги всичките! — каза той с досада. — Признавам, че ако не беше случката в „Малкият Трианон“, щеше и мене да ме излъже… И после… Не, не, неговият разказ е твърде глупав! Съда може би ще заблуди, но не и мен! Много жалко го е скроил. Но всъщност какво иска той? Защо се притичва в помощ на Меламар?… Как има смелостта да излезе от сянката и да застане на предната линия така, като че ли нищо не рискува?
д’Енерис също се ядосваше, задето Антон Фажерол бе успял така умело да се вмъкне в живота на Арлет, и то по начин, който не можете да разбере; да добие върху нея необяснимо влияние, в противовес на неговото, но което бе тъй силно, че бе я накарало да действа без негово знание и дори против него. Това за д’Енерис бе унижение, от което той страдате.
На другата вечер Бешу дойде подчертано развълнуван.
— Свърши се. Съдът се заблуди.
— Като тебе.
— Като мене! Не като мене… Но аз признавам…
— Че и ти си се омотал като останалите и че Фажерол до един ви заблуди. Разправяй!
— Всичко стана според установения ред. Очна ставка. Разпит. Със своите непълни сведения и своите откази Арлет и Режин разколебаха следователя, след това се явиха графинята и Фажерол и програмата продължи.
— Фажерол ли бе актьорът?
— Да, неудържим актьор с красноречие и опитност!
— Продължавай! Познавам си стоката: един първокласен дърдорко.
— Уверявам те…
— Какво беше заключението? Недоказаност ли? Графът ще бъде освободен, нали?
— Утре или вдругиден.
— Какъв удар е това за тебе! Защото ти си отговорен за арестуването му. Но я ми кажи как се държа Арлет? Още ли е под влиянието на Фажерол?
— Чух я да съобщава на графинята, че ще замине — каза Бешу.
— Ще замине ли?
— Да. Ще престои известно време при своя приятелка на село.
— Много добре — каза Жан, зарадван от тази новина. Довиждане, Бешу. Помъчи се да ми събереш сведения за Антон Фажерол и майка Трианон. И ме остави да спя.
Спането на д’Енерис трая една седмица и се състоя в пушене на цигари. Той бе прекъснат само от Ван Хубен, който дойде да му иска диамантите и го заплаши със смърт; от Режин, която седя мълчалива до него, тъй като той й забрани да му приказва, за да не му прекъсне мислите; и от Бешу, който го повика на телефона и му прочете следната записка:
— Фажерол — двайсетгодишен според паспорта. Роден в Буенос Айрес от родители французи, сега покойници. Пристигнал в Париж преди три месеца и живее в хотел „Мондиал“ на улица „Шатодин“. Без професия. Слаби връзки из спортните среди. Никакви сведения за частния ЖИВОТ и миналото му.
Мина още седмица. Д’Енерис не мръдна от къщи. Той мислеше. Ту потриваше радостно ръце, ту пък се разхождаше замислен из стаята. Най-сетне един ден наново го повикаха на телефона и Бешу му заприказва с пресипнал глас:
— Ела. Няма време за губене. Да се срещнем в кафене „Рошамбо“, на края на улица „Лафайет“. Много е наложително.
Боят започваше и д’Енерис отиде с радост като човек, чиито мисли са прояснени и положението не му изглежда толкова забъркано.