Тя внезапно млъкна, изтощена и нуждаеща се от почивка. Двамата мъже я оставиха за момент и излязоха на малката площадка в края на стълбата пред самата таванска стая.
Жан никога не бе мразил своя съперник, колкото го мразеше сега. Мисълта, че Фажерол ги е спасил и двамата, него и Арлет, го влудяваше. Чувстваше най-силното унижение. Антон Фажерол бе господар на положението и всички факти бяха в негова полза.
— Тя е по-спокойна, отколкото предполагах — каза тихо Фажерол. — Не съзнава каква опасност е избягнала и не трябва никога да я узнае.
Той приказвате така, като че те бяха в интимни връзки с д’Енерис и като че приема, щото всеки от тях да знае онова, което знае другият. Не подчертавате заслугата си и бе запазил обичайното си спокойствие, а лицето му бе полуусмихнато и симпатично. Нищо в него не подсказваше, че са съперници и че помежду им се води борба.
Но Жан с мъка сдържаше яда си и веднага започна двубоя така, както би го направил с отявлен противник. Силно го стисна за рамото и каза:
— Искате ли да поговорим, тъй като сега ни се отдава случай?
— Да, но тихо. Шумът от една кавга ще бъде naiy6en за нея, а доколкото схващам, и топа ме учудва, вие търсите именно кавга.
— Не, никаква кавга — заяви д’Енерис, чието поведение отричаше думите му. — Аз търся, аз искам едно обяснение.
— Относно какво?
— Относно вашето поведение.
— Моето поведение е ясно. Нямам нищо за криене и ако се съгласявам да ви отговарям, то е, защото моята любов към Арлет ми напомня за нашето приятелство към нея. Питайте!
— Добре. Най-напред ми кажете какво правехте във вехтошарската будка „Трианон“, когато ви срещнах?
— Вие го знаете.
— Зная ли го? Откъде?
— От мене.
— От вас ли? Че аз за първи път ви приказвам.
— Вие не за първи път ме слушате да приказвам.
— А къде друг път?
— В хотел „Меламар“, вечерта, когато ме проследихте с Бешу. През време на признанията на Жилбер дьо Меламар и моите обяснения вие и двамата стояхте зад завесата. Тя се заклати, когато влязохте в съседната стая.
д’Енерис се сепна. Значи на този тип нищо не му убягваше? Той продължи с още по-предизвикателен глас:
— Значи вие претендирате, че двамата преследваме една и съща цел?
— Фактите го доказват. Както вие, така и аз се мъча да открия хората, откраднали диамантите, които тормозят моите приятели Меламар и които преследват Арлет Масол.
— Значи с тях е и онази вехтошарка?
— Да.
— Но защо си разменихте с нея онова смигване, което я предупреди за мене?
— Вие го схващате като предупреждение, когато всъщност аз я наблюдавах.
— Може и така да е. Но тя затвори будката и изчезна.
— Защото се е уплашила от всички ни.
— И според вас тя съучастница ли е?
— Да.
— Като съучастница, не вярвам да е чужда на убийството на общинския съветник Лекурсьо?
Антон Фажерол подскочи. Човек би казал, че той нищо не знае за това убийство.
— Какво казвате! Господин Лекурсьо убит?
— Преди около три часа.
— Три часа? Господин Лекурсьо умрял? Но това е ужасно.
— Вие го познавате добре, нали?
— Само по име. Но аз знаех, че нашите неприятели трябвате да отидат при него, че искаха да го подкупят и никак не бях спокоен за намеренията им.
— Сигурен ли сте, че именно те са действали в случая?
— Сигурен.
— Те в такъв случай трябва да имат много пари, щом могат да предлагат петдесет хилядарки.
— Как да нямат! От продажбата само на един диамант!
— Имената им?
— Не ги зная.
— Ще ви осведомя поне частично — каза д’Енерис, наблюдавайки го. — Сестрата на продавачката, на име Лоранс Мартин, която е наела будката. И един твърде стар куц човек.
— Точно така! Точно така! — каза живо Антон Фажерол. — Навярно и тук са били същите трима и са ви вързали?
— Да.
Фажерол се намръщи. Прошепна:
— Какво нещастие! Предупредиха ме много късно, иначе щях да ги заловя.
— Правосъдието ще се заеме с това. Сега полицаят Бешу ги познава и тримата. Не ще могат да му убягнат.
— Толкова по-добре! — каза Фажерол. — Това са опасни разбойници, и ако не ги заловят, рано или късно ще успеят да премахнат Арлет.
Всичко, което казваше, изглеждаше да е самата истина. Той никога не се колебаеше в отговорите си, а между събитията и начините, по които той ги тълкуваше, нямаше никакво противоречие.
„Колко е лукав!“ — помисли д’Енерис, продължавайки да го обвинява, но бе смутен от многото логика и многото откровеност.
Всъщност той предполагаше, че цялото това ново приключение на Арлет е било разработено от Антон Фажерол и неговите трима съучастници, за да може Фажерол да изпъкне като спасител в очите на момичето. Но в такъв случай защо бе този начин на действие? Защо тя не бе станала изплашен свидетел на всичко това? И защо най-сетне Фажерол не се представяше пред нея горд от своята намеса? Той внезапно го запита: