В хотел „Меламар“ д’Енерис се срещаше всеки ден с Арлет. Жилбер не бе забравила с каква смелост Жан й бе помогнал да избяга и каква роля бе играл. Ето защо по препоръка на девойката той получи от нея, както и от графа, най-добър прием.
Братът и сестрата наново бяха започнали да гледат с надежда към живота, въпреки че решението им да напуснат Париж и да продадат хотела бе окончателно. Те продължаваха да чувстват същата нужда от заминаване и смятаха за свой дълг да пожертват старото семейно жилище на неумолимата съдба.
Но всичкото им безпокойство изчезваше, когато бяха наедно с младото момиче и със своя приятел Фажерол. Арлет внасяше в този почти изоставен от близо един век дом своята грация, своята младост, блясъка на своите руси коси, своята спокойна природа и своето въодушевление. Без да иска, напълно естествено бе накарала Жилбер и графа да я обикнат и д’Енерис разбра: бяха приели, че вършат добро със своя съвет към нея да приеме предложението на Фажерол, когото те смятаха за свой доброжелател.
Винаги весел, винаги добре настроен, общителен и безгрижен, Фажерол упражняваше над тях голямо влияние, което, изглежда, Арлет също възприемаше. Той бе същински тип на човек, който няма задни мисли и който се впуска в живота с пълна надежда и сигурност.
д’Енерис наблюдаваше младото момиче с неспокойно внимание. Въпреки техния любезен разговор пред гаража Лавалоа между него и нея съществуваше известно стеснение, което Жан не се опитваше да премахне. Той смяташе, че Арлет запазва това стеснение даже и когато той не е с нея и че то й пречи да бъде напълно щастлива като жена, която обича и чиято венчавка е близка.
Не можеше да се каже, че тя схваща бъдещето така и че хотел „Меламар“, където щеше да живее, ще бъде нейният брачен дом. Когато приказваше за това с Фажерол — а това бе единствената им тема за разговор, — те като че приготвяха седалището на едно човеколюбиво дело. В действителност, според проекта на Арлет, хотел „Меламар“ трябваше да стане централата на „Касата за зестри“. Тук щеше да се събира управителният съвет. Тук протежетата на Арлет щяха да си имат своя читалня. Мечтата на манекенката се осъществяваше. Но те никога не приказваха за мечтите й като младо момиче.
Фажерол бе първият, който се смееше на всичко това.
— Аз се женя за обществено дело — казваше той. — Не съм съпруг, а командитор.
Командитор! Тази дума изпъкваше в ума на д’Енерис винаги, когато се замислеше за Антон Фажерол. Такива обширни проекти, купуване на хотел, командитство, обзавеждане, предполагаше големи богатства. Откъде идваха тези богатства? От събраните от полицая Бешу сведения в консулството и аржентинската легация бе явно, че действително преди двайсетина години едно семейство Фажерол се бе заселило в Буенос Айрес и че бащата и майката бяха умрели в разстояние на десетина години. Тези хора не притежавали нищо и синът им Антон, твърде млад по това време, е трябвало да бъде отведен в отечеството си по етапен ред. Как този Антон, когото семейство Меламар бе познало после като доста беден, е могъл така внезапно да стане богат? Как… ако не чрез скорошната кражба на диамантите на Ван Хубен?
След обяд и вечер двамата мъже почти не се разделяха. Те всеки ден бяха заедно на чай у Меламар. Пъргави, живи и общителни, непрестанно си изказваха един на друг своето приятелство и своите симпатии, говореха си на ти и постоянно си отправяха похвали. Но с какъв внимателен поглед д’Енерис следеше своя съперник! И как понякога чувстваше, че острият поглед на Фажерол се забива до дъното на сърнето му!
Помежду си никога не приказваха за аферата. Нито дума не споменаваха за онова сътрудничество; което д’Енерис бе поискал и което той щеше да отхвърли, ако другият му го предложеше. В действителност това бе смъртен двубой с невидими нападения, прикрита отбрана и еднакво сдържана ярост.
Една сутрин на площад „Лаборд“ д’Енерис съгледа Ван Хубен и Фажерол, които се водеха под ръка като стари приятели. Тръгнаха по улица „Лаборд“ и спряха пред един затворен дюкян. Ван Хубен показа с пръст фирмата „Агенция Барлет и Сие“ и продължиха, разговаряйки оживено.
— Я гледай ти! — си каза Жан. — И двамата еднакви по своето вероломство типове са се съюзили. Ван Хубен ме издава и разказва, че д’Енерис и бившият Барлет са едно и също лице. А пък човек със силата на Фажерол не може да не установи, и то в скоро време, че Барлет и Арсен Люпен също са едно и също лице. В такъв случай ще ме предаде. Кой ще надвие — Люпен или Фажерол?