Така и стана. Под предлог, че продължава издирванията около диамантите, Антон Фажерол въведе Бешу в хотел „Меламар“, както бе въвел и Ван Хубен. Неумелото, двусмислено държание на полицая спрямо д’Енерис не оставяше място и за най-малкото съмнение: за него д’Енерис внезапно бе станал Люпен. Единствен Люпен бе в състояние да извърши подвизите на Барлет и само той можеше така да заблуди Бешу. Значи трябваше незабавно, със съгласието на своите началници, да подготви арестуването на Жан д’Енерис.
Така положението ставаше от ден на ден все по-сериозно. Фажерол, който след авантюрата в „Шан дьо Марс“ бе станал позагрижен и разсеян, наново придобиваше своето обичайно настроение и съзнателно или не, имаше спрямо д’Енерис държание, нахалството в което трудно се прикриваше. Изглеждаше като победител, като човек, комуто е достатъчно само да вдигне пръст, за да срази противника си.
В съботата, предшествуваща подписването на продавателния протокол, той застигна д’Енерис в един ъгъл и му каза:
— Вие какво мислите за всичко това?
— За кое?
— За това намесване на Люпен?
— По-скоро съм недоверчив.
— При все това има доказателства против него, изглежда, непрекъснато го следят и арестуването му е само въпрос на часове.
— Кой знае! Тази личност е твърде хитра.
— Колкото и да е хитра, не зная как ще се справи с това положение.
— Признавам ви, че никак не се безпокоя за него.
— Аз също, както виждате. Говоря като безпристрастен зрител. Но на негово място…
— На негово място?…
— Щях да избягам в странство.
— Това никак не отива на Арсен Люпен.
— Тогава бих приел една спогодба.
д’Енерис се учуди.
— С кого? И за какво?
— С притежателя на диамантите.
— Бога ми — каза д’Енерис със смях, — като се вземе предвид всичко, дето се знае за Люпен, мисля, че клаузите на спогодбата са лесни за определяне.
— А тези клаузи?
— Всичко за мене. Нищо за тебе.
Вярвайки, че намекът е отправен лично към него, Фажерол подскочи:
— Я? Какво искате да кажете?
— Придавам на Люпен една съобразна с навиците му формула за отговор. Всичко за Люпен. Нищо за другите!
На свой ред Фажерол се изсмя от сърце. Физиономията му имаше такова открито изражение, щото д’Енерис се ядоса. Нищо не му бе по-неприятно от впечатлението „добро момче“, което Антон правете и което му привличате симпатиите на всички. Различието този път особено много изпъквате, тъй като Фажерол се чувстваше достатъчно силен, за да действа като провокатор. Д’Енерис сметна за по-добре да подхване веднага двубоя и като остави шеговития тон, предизвикателно произнесе:
— Думи не са нужни между нас. Да се обясним с няколко фрази. Три или четири са достатъчни. Обичам Арлет. Вие също. Ако настоявате да се ожените за нея, ще ви унищожа.
Антон изглеждате поразен от тези думи. Въпреки това, отговори спокойно:
— Обичам Арлет и ще се оженя за нея.
— Значи отказ?
— Отказ. Никаква причина не ще ме застави да изпълнявам онова, дето вие нямате право да ми заповядате.
— Добре. Да изберем деня на срещата. Договорът за продажбата ще се подпише идната сряда, нали?
— Да. Следобед в тест часа и половина.
— Ще дойда.
— С каква цел?
— Господин Дьо Меламар и сестра му заминават на другия ден. Ще дойда, за да се сбогувам с тях.
— Сигурно ще бъдете добре дошъл.
— Значи в сряда.
— В сряда.
След този разговор д’Енерис не хитрува. Оставаха четири дни. За нищо на света не искате да се излага дори на най-малкия риск дотогава. Вече никъде не го видяха. Като че потъна в мрака. Двама полицейски инспектори следяха пред партера, в който живееше. Едни пред дома на Арлет и други пред Режин Обри и в улицата, минаваща край градината на „Меламар“. Никаква следа от д’Енерис.
Скрит в някое от своите добри скривалища, които притежаваше в Париж, или пък преоблечен, както само той знаеше да го прави, трескаво се занимаваше с финалния двубой, като цялото си внимание съсредоточаваше върху още неизяснените точки и после действаше съобразно резултата от своите размисли. Никога не бе чувствал толкова силно нуждата да бъде готов и задължението да предвиди най-неочакваните възможности на един противник.
Две нощи разузнавания му позволиха да се добере до сведенията, дето му липсваха. Пред него се изясниха почти напълно всички факти и пялата психология на аферата. Знаеше, че тъй наречената тайна на семейство Меламар е тайна, от която те познаваха само една страна. Той знаеше необяснимата причина, даваща такава сила на неприятелите на графа и сестра му. Ясно виждаше играната от Антон Фажерол роля.
— Готово! — викна, събуждайки се в сряда. — Но аз трябва да знам също, че и той си казва „готово!“ и че мога да се изправя пред опасности, дори непредполагани. Да става каквото ще.