Завладян от ярост, необичайна за безгрижния му характер, сам, на един дъх прочете написаното от „ревностния читател“.
Графът и сестра му слушаха замаяни. Арлет уплашено гледаше Жан д’Енерис.
А той си остана непоклатимо спокоен. Само подхвърли между две изречения:
— Няма защо да четеш. По-добре да разказваш мислено: нали ти самият си написал тези превъзходни редове?
Фажерол довърши с патос и с насочен към него показалец: „…предполага се, че прочутият Джим Барлет от агенция «Барлет и Сие» не е никой друг, освен Арсен Люпен. Ако е тъй, можем да се надяваме, че тройката Люпен — Барлет — д’Енерис не ще убегне на властите и те скоро ще ни отърват от този непоносим тип. Да се надяваме на полицая Бешу.“
Последва мълчание. Обвинението ужаси графа и сестра му, ала Жан се усмихваше.
— Повикай го де! Повикай твоя полицай Бешу. Трябва да знаете, господин Дьо Меламар, че той заради мен е поканил тук Бешу и колегите му. Казах, че ще дойда, а те знаят: аз винаги устоявам на думата си. Влез, мой стар приятелю Бешу! Зная, че си там, зад завесата, заедно с Полониус. Излез, това е недостойно за полицай като тебе.
Завесата се отдръпна. Бешу влезе решително, ала с израза на човек, който ще започне да действа едва тогава, когато той намери за добре.
Задъхан от нетърпение, Ван Хубен изтича към него.
— Отговорете на предизвикателството, Бешу! Арестувайте го. Той е крадецът на диамантите, той трябва да ги върне. Най-сетне вие сте господарят тук!
Господин Дьо Меламар се намеси:
— Един момент. Искам всичко да стане спокойно и в пълен ред.
И се обърна към д’Енерис:
— Кой сте вие, господине? Не искам да опровергавате твърденията в статията, а да ми кажете доблестно трябва ли и в бъдеще да ви смятам за виконт Жан д’Енерис…
— Или за крадеца Арсен Люпен? — прекъсна го д’Енерис със смях.
Обърна се към момичето и каза:
— Седни, моя малка Арлет. Ти си развълнувана. А не трябва. Седни. Каквото и да стане, бъди сигурна, че ще свърши добре, защото аз работя за тебе. — И като се обърна пак към графа, добави: — Няма да ви отговоря, господин Дьо Меламар. Не е важно кой съм аз, а кой е Антон Фажерол.
Графът задържа Фажерол, който понечи отново да се нахвърли, накара Ван Хубен, който продължаваше да бъбри за диамантите си, да млъкне и Жан настави:
— Ако дойдох тук, без някой да ме принуждава, с този вестник в джоба си, и като знаех, че насъсканият от Фажерол Бешу ме очаква със заповед за арестуване, то е защото сметнах, че опасността, на която се излагам, е по-малка от другата, застрашаващата скъпата ни Арлет. Вас също. И госпожа Дьо Меламар. Кой съм аз, засяга само мен и Бешу и ние ще се разберем. По-важен е въпросът кой е Антон Фажерол и той трябва веднага да се разреши.
Този път графът не можа да задържи Фажерол и той ревна запъхтян:
— Кой съм? Отговори де! Посмей да отговориш!… Кой съм според тебе!
Жан произнесе, сякаш започваше да брои на пръсти:
— Ти си крадецът на пояса…
— Лъжеш! — прекъсна го Антон. — Не съм аз крадецът.
Жан флегматично продължи:
— Ти си човекът, който отвлече Режин Обри и Арлет Масол.
— Лъжеш!
— Съучастникът на убитата в градината „Шан дьо Марс“ вехтошарка.
— Лъжеш!
— Най-сетне, ти си наследникът на онзи неумолим род, който тормози семейство Меламар от близо три четвърти век.
Антон трепереше от злоба. На всяко обвинение повишаваше глас.
— Лъжеш, лъжеш, лъжеш!
И когато д’Енерис млъкна, той отиде съвсем близо до него и викна заплашително:
— Лъжеш!… Говориш невероятни неща, понеже обичаш Арлет и умираш от ревност… Твоята омраза се дължи на ревността, а още и на това, че отгатнах твоите намерения от самото начало. Страх те е, страх те е, защото аз имам доказателства… всевъзможни доказателства — той се тупаше по джоба с портфейла си, — всички доказателства, че Барлет и д’Енерис са едно и също лице с Арсен Люпен!
Извън себе си и сякаш раздразнен от това име, викаше все по-силно и стискаше с ръка рамото на д’Енерис. Той не отстъпи нито крачка и любезно му каза:
— Ще ми пукнеш тъпанчетата, Антон! Не може така.
Почака, тъй като Фажерол продължаваше да вика.
— Толкова по-зле за тебе — продължи Жан. — За последен път те предупреждавам: говори по-тихо! Иначе ще ти се случи нещо много неприятно. Продължаваш ли? Сам си го търсиш. И те моля да разбереш, че имах достатъчно търпение. Внимавай!…
Бяха толкова близо един до друг, щото гърдите им почти се допираха. Юмрукът на д’Енерис мина помежду им като мълния и удари Фажерол под брадата.