Той завъртя ключа и като се отмести, ги накара да влязат.
Жилбер извика от изненада и се облегна на брат си, а той залитна.
Жан д’Енерис се видя принуден да ги подкрепи.
Глава единадесета
ВАЛПЕРИ, ЛЕКАТА ЖЕНА
Необяснимо чудо! Десет минути след като бяха напуснали предния двор на хотел „Меламар“, пак се намираха в предния двор на хотел „Меламар“. При това бяха минали Сена, и то само веднъж! Не бяха правили и никакъв завой, за да се върнат на мястото, откъдето бяха тръгнали. След като бяха изминали три километра от улица „Юрфе“ (това бе почти дължината на тогавашния Париж, между инвалидния дом и площад „Дьо Вож“), отново се намираха в предния двор на хотел „Меламар“.
Да, това бе истинско чудо! Нужно бе голямо усилие, за да можеш да разделиш тези две видения и умът ти да схване, че местата са различни. На пръв поглед мисълта се подвеждаше. Тук пълна прилика съществуваше не само на линиите и цветовете, на двете хотелски фасади, издигащи се в два еднакви предни двора, но най-вече в онова, което времето бе създало — една и съща атмосфера, един и същ дух, който витаеше между стените на строго определен правоъгълник, изпълнен с влажния въздух на ближната река.
Това безспорно бяха същите дялани камъни, докарани от една и съща кариера и с една и съща форма, на които годините бяха сложили един и същ знак. Върху плочите в двора времето бе оставило еднакви отпечатъци, а на покривите — еднакъв зеленикав цвят.
Жилбер, съвсем отпаднала, прошепна:
— Боже мой! Възможно ли е това?
Пред очите на Адриен дьо Меламар излизаше историята на неговото нещастно семейство.
д’Енерис ги отведе към терасата.
— Моя малка Арлет — каза Жан, — спомни си каква тревога изживя, когато ви отведох в двора на хотел „Меламар“. Вие веднага познахте, Режин също, шестте стъпала, които ви бяха накарали да преминете. Ето това е истинският двор и истинската тераса.
— Същата е — каза Арлет.
Безспорно, терасата към която вървяха бе досущ еднаква с онази от улица „Юрфе“. И когато влязоха в тайнствения дом, видяха същия вестибюл, постлан с еднакви и еднакво наредени плочки.
— Дори шумът от стъпките е същият — забеляза графът, чийто глас отекна и тук, както отекваше и там, когато той се прибираше вкъщи.
Поиска да влезе в останалите стаи на партера, но д’Енерис бързаше и не му позволи; той ги накара да се изкачат по двайсет и петте стъпала на стълбата, постлана и оградена с парапет от ковано желязо. Като стигнаха на площадката над стълбата, видяха пред себе си три врати, както беше и там…
Толкова се смутиха, колкото и в предния двор. Влязоха в салона. Всички предмети бяха съвършено еднакви, тапицериите — в същия цвят и еднакво изтъркани; еднакъв паркетът, полилеят, свещниците и половинката от въже за звънец.
— Нали тук се опитваха да те затворят, Арлет? — каза Жан.
— Как можеше да не се излъжеш?
— Тук, както и там — отговори тя.
— Не, тук е, Арлет. Ето камината, на която си се качила и библиотеката, където си лежала. Ела да видиш прозореца, през който си избягала.
От прозореца й показа градината с ниски дървета, оградени с високи стени, прикриващи я от съседите. На единия й край се издигаше изоставеният павилион и по-ниската стена с малката задна вратичка, която Арлет бе отворила.
— Бешу — заповяда д’Енерис, — доведи Фажерол. За предпочитане е автомобилът да дойде до терасата и агентите да чакат там. После ще имаме нужда от тях.
Бешу побърза да изпълни нареждането. При отваряне вратата издаде същия шум, както онази на улица „Юрфе“. И шумът на автомобила отекна по същия начин.
Като се изкачваше, Бешу каза на единия от хората си:
— Ще оставиш двамата си другари долу във вестибюла, а ти ще изтичаш до Префектурата и от мое име ще поискаш трима помощник-агенти. Това трябва да стане веднага. Ще ги доведеш и ще ги накараш да седнат на първите стъпала на стълбата, водеща към мазето. Може би няма да имаме нужда от тях, но предпазна мярка е нужна. И никакви обяснения в Префектурата. Нека да запазим за нас цялата слава от тази акция. Разбрано, нали? Сложиха Фажерол върху едно канапе и д’Енерис затвори вратата. Поисканият срок от двайсет минути не бе превишен с много. И действително, Антон взе да шава. Д’Енерис развърза памука от лицето му и го хвърли през прозореца. После, като се обърна към Жилбер, каза:
— Бъдете така добра, госпожо, да свалите шапката и палтото си. Трябва да давате вид, че сте у дома си, в хотела на улица „Юрфе“. Антон Фажерол не трябва да разбере, че сме напуснали улица „Юрфе“. Ето защо, категорично настоявам никой да не изрича нито дума, която да противоречи на онова, дето ще приказвам. Повече от мен сте заинтересовани преследваната цел да бъде постигната.