— Имаш ли доказателства?
— Двадесет. От осем дни непрекъснато следя семейство Мартин, което успях Да открия. Имам писма от Лоранс до тебе и от тебе до Лоранс. Намерих записките на вехтошарката Виктори Мартин. В тях тя описва историята на Валпери и вашата история.
— Защо още не си предал всичко това на полицията?
— Защото първо исках да те изоблича за вероломството и безчестието ти, а сетне да ти дам възможност за спасение.
— Каква?
— Върни диамантите!
— Но те не са в мене — яростно извика Фажерол.
— В тебе са. Лоранс Мартин това твърди. Ти си ги скрил.
— Къде?
— В хотел „Валпери“.
Антон побесня:
— Значи ти знаеш къде е този несъществуващ хотел? Знаеш къде е този тайнствен и въображаем дом?
— Ние сме в него — заяви спокойно д’Енерис.
— Какво казваш?
— Казвам, че бе достатъчно да те приспя с малко хлороформ, за да те доведа тук заедно с господин и госпожа Дьо Меламар.
— Къде тук?
— В хотел „Валпери“.
— Но ние не сме в него. Ние сме на улица „Юрфе“.
— Ние сме в хотела, в който ограби Режин и в който доведе Арлет.
— Не е вярно… Не е вярно… — шепнеше слисан Антон.
— Виждаш ли — изсмя се д’Енерис — колко голяма е приликата, даже самият ти, правнукът на Валпери и внук на Доминик Мартин, се измами.
— Не е вярно. Ти лъжеш. Това е невъзможно! — продължаваше да вика Фажерол, мъчейки се да открие някаква разлика между едните и другите предмети, ала нямаше.
Неумолим, Жан продължи:
— Да, тука! Ти тука си живял със семейство Мартин. Почти целият хотел е празен. Само в тази стая са запазени всички мебели. Дворът и стълбата също са запазили своя вековен вид. Това е хотел „Валпери“.
— Лъжеш! Лъжеш! — шепнеше измъченият Антон.
— Съвсем не. Хотелът е обсаден. Бешу дойде заедно с нас оттам. Неговите агенти са в двора и мазето. Не те лъжа, Антон Фажерол! Тук измъчените от тъга по старото жилище Доминик и Лоранс Мартин се връщат от време на време. Искаш ли да ги видиш? А? Искаш ли да присъстваш на арестуването им?
— Да ги видя ли?
— Разбира се. И като ги видиш, ще се убедиш, мисля, че си идват у дома и че ние сме на улица „Вией дьо Маре“, а не на улица „Юрфе“.
— Ще ги арестуват ли?
— Няма да ги арестуват само ако господин Бешу се противопостави на това — пошегува се д’Енерис.
Часовникът на камината зазвъня. Д’Енерис каза:
— Шест часът! Нали знаеш колко са точни. Чух миналата вечер да си казват, че ще дойдат в шест. Погледни през прозореца, Антон! Те винаги влизат откъм дъното на градината. Погледни!
Антон се приближи до прозореца и против волята си гледаше през тюлената завеса. Останалите също се бяха навели на столовете си, с неподвижни погледи.
При изоставения павилион малката вратичка, през която бе избягала Арлет, бавно се отвори. Пръв влезе Доминик, после Лоранс.
— Ах… Това е ужасно… — прошепна Антон. — Какъв кошмар!…
— Никакъв кошмар — изкикоти се д’Енерис. — Това е самата действителност. Господин и госпожица Мартин идват да си видят къщата. Бешу, ако искаш, вкарай твоите хора в помещението под нас. Нали знаеш? В стаята със старите саксии за цветя. Внимавай да не се вдига шум. При най-малката тревога ще изчезнат като сенки. Предупреждавам те, че хотелът е преустроен и че под градината има скрит тунел, отиващ към безлюдна улица и излизащ в съседен обор. Ще трябва да чакате, докато дойдат на десетина крачки от прозорците. Чак тогава ще ги заловите, ще ги вържете и ще ги отведете в стаята.
Бешу бързо излезе. Откъм избата се чу шум. После всичко утихна.
Последва мълчание. Застанала на колене, Жилбер се молеше. Адриен дьо Меламар почувства, че надгробният камък е отместен и че най-сетне той можеше да диша свободно. Д’Енерис се наведе над Антон Фажерол и го хвана за рамото.
— Сега е твой ред, Фажерол. Ти си последният потомък от онзи проклет род и както другите двама, ти ще трябва да заплатиш вековния дълг.
Не бе останала и следа от щастливия и безгрижен вид на Фажерол. В няколко часа само лицето му придоби нещастен и отчаян вид. Той трепереше от страх.
Арлет се доближи до д’Енерис и му каза:
— Спасете го, моля ви!
— Но той не иска, Арлет. Трябва да произнесе само една дума, но отказва.
С последни усилия Антон стана.
— Какво трябва да направя?
— Къде са диамантите?
И понеже той се колебаеше, излезлият извън себе си Ван Хубен грубо каза:
— Диамантите, веднага!… Ако ли не, аз самият ще ви унищожа.
— Не губи време, Антон! — заповяда д’Енерис. — Повтарям ти го, хотелът е обсаден. Бешу току-що подреди хората си, а те са по-многобройни, отколкото мислиш. Ако искаш да те изтръгна от ноктите му, говори. Диамантите?