Той го държеше за едната ръка, а Ван Хубен за другата. Антон запита:
— Ще получа ли свободата си?
— Заклевам ти се.
— Какво ще стане с мене?
— Ще отидеш в Америка. Ван Хубен ще ти изпрати в Буенос Айрес сто хиляди франка.
— Сто хиляди!… Двеста хиляди! — извика Ван Хубен, който бе готов да обещае всичко, тъй като нямаше намерение нищо да изпълни… — Триста хиляди!…
Антон се колебаеше.
— Да повикам ли? — запита Жан.
— Не… не. Чакай… ето… Е, добре… Съгласен съм.
— Говори. Антон каза ниско:
— В съседната стая… в будоара.
— Не се шегувай! — каза Жан. — Тази стая е празна. Всички мебели са били продадени.
— С изключение на полилея. Старият Мартин държеше най-много на него.
— И ти си скрил диамантите в полилея!
— Не. Аз заместих част от най-малките кристали на долната корона… Един диамант след всеки два кристала. Завързах ги с тел, за да изглеждат нанизани като другите украшения.
— А, гледай! Но тава е твърде духовито! — възкликни д’Енерис. — Издига те в очите ми.
С помощта на Ван Хубен той отмести завесата и отвори вратата. Будоарът бе действително празен; само от тавана висеше полилей, стил осемнайсети век, направен от нанизани кристали.
— Е, какво? — каза учудено д’Енерис. — Къде са?
И тримата затърсиха с обърнати нагоре очи. После Ван Хубен прошепна със задавен глас:
— Нищо не виждам… Висулките на долната корона са непълни. Това е всичко.
— Но тогава? — запита Жан.
Ван Хубен взе стол, постави го под полилея и се качи на него. Олюля се и залитна да падне, като мърмореше:
— Откъснати!… Те са били повторно откъснати.
Антон Фажерол изглеждаше като гръмнат.
— Но… вижте… това е невъзможно. Дали Лоранс не ги е намерила?
— Изглежда, че е така! — проплака Ван Хубен едва чуто… — Вие бяхте поставили по един диамант през всеки две висулки, нали?
— Да… кълна се.
— Слушайте, те са взели всичко. Погледнете, топчетата са откъсвани едно по едно с клещи… Катастрофа!… Невиждано… — В момента, когато можехме да повярваме…
Той се съвзе и внезапно изтича към вестибюла, като ревеше:
— Крадец! Крадец! Внимавай, Бешу, те са взели диамантите ми. Заставете ги да приказват, мерзавци. Това е лесно, достатъчно е само да им извият китките и да им смажат палците с клещи.
д’Енерис се върна в салона, спусна завесата и каза на Антон, гледайки го в очите:
— Вярно ли е, че си оставил диамантите на това място?
— Да. Още същата нощ. И бяха тук при последното ми идване преди седмица: един ден, когато знаех, че другите са излезли.
— Интересно… Нищо не може да се разбере. След като диамантите са у тях, защо идват тук?… Къде ли са ги скрили наново?…
Ала този инцидент не можеше повече да задържа вниманието му и понеже граф Дьо Меламар и сестра му подкрепяха Арлет в полза на Антон, той неочаквано промени лице и им каза с усмивка:
— Добре! Виждам, че въпреки всичко господин Фажерол продължава да ви е симпатичен. При това никак не е бляскав. Я се поизправи малко, стари приятелю! Имаш вид на осъден на смърт. Бешу ли те изплаши? Бедният Бешу! Искаш ли да ти покажа как можеш да се измъкнеш през бримките на мрежата и как вместо в затвора можеш да направиш така, че да отидеш да спиш в Белгия?
Той потри ръце.
— Да, в Белгия, и то още тази нощ!… Това харесвали ти? Тогава ще чукна три пъти.
Три пъти тупна с крак по пода. При третия удар вратата се отвори и Бешу влетя в стаята.
— Никой да не мърда! — викна той.
Ако и д’Енерис да се шегуваше, а нахълтването на Бешу да му изглеждаше твърде смешно, то другите не го възприеха така и останаха объркани.
Бешу затвори вратата и трагичен и тържествен, както винаги в подобни моменти, каза:
— Заповедта ми се отнася за всички. Никой не ще излезе от хотела без мое позволение.
д’Енерис започна да се смее:
— Бедни ми Бешу, ти си смешен. Защо смяташ случката за драматична, когато с присъствието си я правиш съвсем комична. Всичко е уредено между Фажерол и мен. Затова няма никаква нужда да играеш на голям полицай и да се перчиш.
— Какво ми пееш ти там? Какво е уредено?
— Всичко. Фажерол няма възможност да ни предаде диамантите. Но тъй като старият Мартин и дъщеря му са на разположение на правосъдието, можем да бъдем сигурни, че ще ги открием.
Бешу заяви безцеремонно:
— Диамантите малко ме интересуват.
— Колко си груб! Може ли пред дами да се говорят нелепости! В края на краищата всички сме единодушни: диамантите не ни интересуват и по настояване на граф Дьо Меламар, на графинята и на Арлет, аз реших да бъда снизходителен спрямо Фажерол.