Докато се разправяше с полицая, той избута Фажерол до стената, между камината и единия от прозорците.
— Влез в бившия килер, Антон, и потърси вдясно!… Има един капак със стара гравюра… Целият се отмества… Намери ли го?
д’Енерис внимателно наблюдаваше Бешу, който понечи да си послужи с револвера, но д’Енерис му изви ръката.
— Никаква драма! Смей се! Толкова е смешно! Ти нищо не предвиди. Нито съществуването на тайния изход, нито че ще ти открадна полицейската свирка и ще я сменя с друга. Дръж, ето ти твоята. Вече можеш да си послужиш с нея.
Той се обърна и изчезна. Бешу се блъсна в стената. На юмручния му удар отговори смях. После чуха, че нещо се отвори и затвори с шум.
Въпреки че бе толкова ядосан, Бешу не се колеба дълго. Той не си губи времето да удря с юмрук. Като си взе свирката, хукна към прозореца, отвори го и скочи.
Веднага щом стигна в градината, хората му го обкръжиха, той започна да свири и тичайки към изоставения павилион, към безлюдната улица, в която вярваше, че излиза тайният изход, продължаваше да цепи въздуха със свирката.
Наведени от прозореца, господин и госпожа Дьо Меламар гледаха и чакаха. Арлет въздъхна:
— Не ще ги хванат, нали? Това би било ужасно.
— Но не — отговори Жилбер, която едва прикриваше вълнението си. — Не, не, започвала се стъмва. Невъзможно е да ги хванат.
— Невъзможно! — каза весело някой зад нея. — Още по-малко ще могат да ги заловят, защото ги търсят на изхода на един канал, който никога не е съществувал.
Бившият килер наново се бе отворил. Д’Енерис излезе от него заедно с Фажерол. Продължи да се смее от все сърце.
— Никакъв таен изход. Никакъв подвижен капак. Никакви заключени ключалки. Никоя друга стара къща не би била по-просто направена от тази. Само че аз докарах Бешу до такава нервна възбуда и до такава болезнена доверчивост, щото той не можеше да разсъждава.
И като се обърна към Антон, каза съвсем спокойно:
— Виждаш ли, Фажерол, това е като театрално представление, трябва добра подготовка. Когато сцената е добре подготвена, необходими са само някои невероятни твърдения. Така навитият подобно на пружина Бешу се хвърли като мълния към посоченото направление и цялата полиция тича към съседния обор. Вратата ще му изкъртят. Гледай ги как тичат през градината. Ела, Фажерол, нямаме време за губене.
д’Енерис изглеждаше толкова спокоен и приказваше с такава увереност, щото всички около него се успокоиха. Не бе останала вече никаква опасност. Виждаха мислено как Бешу и неговите агенти ходят из съседните улици и чупят врати.
Графът подаде ръка на д’Енерис и го запита:
— Нямате ли нужда от мене, господине?
— Не, господине. Пътят ще бъде свободен за една или две минути.
Той се поклони на Жилбер, която също му подаде ръка.
— Никога не ще мога достатъчно да ви благодаря за онова, което направихте за нас, господине — каза тя.
— И за честта на нашето име и на нашето семейство — добави графът. — Аз ви благодаря от все сърце.
— До скоро виждане, моя малка Арлет — изрече д’Енерис. — Кажи й сбогом, Фажерол. Тя ще ти пише: „Антон Фажерол, касиер в Буенос Айрес.“
От едно от чекмеджетата на масата той извади малка картонена кутийка, затворена с гумен капак, но нищо не каза за нея, после поздрави още веднъж и поведе Фажерол. Господин и госпожа Меламар и младото момиче ги последваха отдалече.
Във вестибюла нямаше никой. В двора, сред растящата тъмнина, се виждаха двата автомобила. В единия от тях — на Преферектурата, бяха хвърлени вързаните — старият Мартин и дъщеря му. Ван Хубен ги пазеше с револвер в ръка, подпомаган от шофьор.
— Победа! — викна д’Енерис, когато дойде до Ван Хубен. — В единия от шкафовете бе скрит друг съучастник. Той е откраднал диамантите. Бешу го преследва заедно с хората си.
— А диамантите? — извика Ван Хубен, без да се усъмни.
— Фажерол ги намери.
— Взе ли ги?
— Да — отговори д’Енерис, показвайки взетата от чекмеджето картонена кутия и полуотвори капака й.
— Боже мой! Моите диаманти!… Дай!
— Най-напред да спасим Антон. Това е условието. Заведи ни до автомобила.
След като се намериха диамантите му, Ван Хубен можеше да участва в каквато и да е комбинация. И тримата излязоха от двора и скочиха в автомобила. Ван Хубен веднага подкара. — Къде отиваме? — попита той.
— В Белгия. Сто километра в час!
— Добре — каза Ван Хубен, изтръгвайки кутията от ръцете на д’Енерис и я сложи в джоба си.