— Както искаш — каза Жан. — Но ако не успеем да минем границата, преди да са телеграфирали от Префектурата, ще ги взема обратно. Предупреждавам те.
Мисълта, че имаше диамантите в джоба си, страхът, че може отново да ги изгуби, неудържимото влияние, което д’Енерис упражняваше върху него, всичко това зашеметяваше Ван Хубен до такава степен, щото той не мислеше за друго освен да поддържа най-висока скорост, никога да не я намалява, даже при преминаване през селата, и навреме да отиде до границата. Стигнаха малко преди полунощ.
— Спрете тук! — каза Жан, когато наближиха на двеста метра пред митницата. Ще заведа Фажерол, за да не му създадат някакви спънки, и ще си дойда след час. Ще ме върнете в Париж.
Ван Хубен чака час, чака два. Чак тогава го прободе съмнение. През време на цялото пътуване той бе обмислял положението. Бе се питал защо д’Енерис действа така и бе мислил как той самият, Ван Хубен, щеше да се защищава, ако поискаха да му вземат наново диамантите. Но нито за миг не се бе усъмнил, че в кутията може да има нещо друго, не диаманти.
С трепереща ръка разгледа съдържанието на кутията при светлината на фара. В нея имаше само късове обработено стъкло, които без съмнение бяха снети от повредения полилей…
Ван Хубен се върна направо в Париж със същата скорост. Изигран от д’Енерис и Фажерол, разбирайки, че им е послужил само за да ги заведе вън от Франция, не му оставаше друга надежда да намери диамантите си освен признанията на стария Мартин и дъщеря му Лоранс.
Но като пристигна в Париж, прочете във вестниците, че още предишната вечер Мартин се бе удушил, а дъщеря му Лоранс се бе отровила.
Епилог
АРЛЕТИЖАН
Всеки си спомня грамадното впечатление, произведено от това двойно самоубийство, което завърши един ден, препълнен с трагични събития, по-голямата част от които обществото узна, а останалите отгатна или се мъчеше да отгатне, докато подбуждаха любопитството му. Самоубийството на стареца и дъщерята слагаше край на една афера, която бе възбуждала общественото мнение дълги седмици наред; край на една загадка, която няколко пъти се бе появявала при смущаващи обстоятелства през последния век. То също слагаше край на дългото мълчание, наложено от съдбата върху семейство Меламар.
Ала най-новото, което измисли обществото, отивайки по такъв начин по-далече от печата и от полицията, бе, че изчезването на диамантите се дължи на Арсен Люпен. Тъй като Люпен бе подготвил и успял да извърши всичко, изглеждаше неоспоримо твърдението, че той ги е прибрал в джоба си. Онова, дето нито Бешу, нито Ван Хубен, нито Меламар предвидиха, тълпата на часа го прие като верую. Не само защото бе правдоподобно, но и защото нищо друго не слагаше край на цялата афера по по-забавен начин от това ограбване в последния момент.
Болният и отпаднал Ван Хубен, принуден да пази леглото, измърмори:
— Загубени значи? Няма смисъл да ги дирите.
Бешу призна своето отчаяние и с благодарност смирено каза:
— Трябва да се примирим. Не мислете повече за тях. Никога не ще ги видите.
— Да се откажа от диамантите си! Никога да не ги видя!… Но това е отвратително. Я ми кажи, полицията не продължава ли своите търсения?
— Без желание.
— А вие?
— Вече не се меся.
— Съдия-следовател?
— Ще приключи аферата.
— Това е ужасно. С какво право?
— Семейство Мартин починаха, а срещу Фажерол няма никакво положително доказателство.
— Да преследват Люпен.
— Защо?
— За да го намерят.
— Люпен не може да се намери.
— Но ако потърсят при Арлет? Той хранеше известна любов към нея. Сигурно се навърта около къщата й.
— Направиха това. Агенти наблюдават.
— Само че?…
— Арлет избягала. Предполагат, че е при Люпен, някъде извън Франция.
— По дяволите, нямам никакво щастие! — извика Ван Хубен.
Арлет не бе избягала. Не бе отишла при Люпен. Но уморена от толкова вълнения и безсилна още да се върне в шивашкото ателие, тя почиваше далече от Париж в един заобиколен от дървета павилион, чиято градина, разположена на цъфнали тераси, слизаше до брега на Сена.
Един ден тя отиде при Режин Обри, за да се извини за лошото си настроение през онази вечер. Режин бе станала вече популярна и се готвеше да играе главната роля в голям спектакъл. Двете млади жени се прегърнаха и понеже Режин намери, че Арлет е бледа и замислена, без много да я разпитва, й предложи да се оттегли в този павилион, който бе неин. Арлет веднага прие и предупреди майка си.
Две седмици изминаха в мир и безделие. Арлет се подмлади в това спокойствие и тази самотност. Под блестящото меко слънце лицето й придоби свеж оттенък. Обслужвана от доверени прислужници, тя никога не излизаше от градината и мечтаеше край брега на Сена върху една засенчена от цъфналите липи пейка.