— По дяволите!… Да не би положението да ви изглежда чак толкова смешно?
— Бога ми — каза д’Енерис, — то никак не е страшно. Всъщност всичко се обърна на добре.
— Я гледай!… Нали на вас не са ви откраднали диаманти. Колкото за госпожица Арлет, всички днешни вестници описват нейното приключение. Каква реклама! Само аз изгубих в тази мръсна афера.
— Арлет — възрази Режин, — не се обиждайте от онова, което говори Ван Хубен! Думите му нямат никаква стойност.
— Искате ли да ви кажа други, дето ще имат по-голяма стойност? — каза заядливо Ван Хубен.
— Кажете.
— Е, добре. Тази нощ издебнах как д’Енерис опитваше върху Арлет онзи метод за лекуване, който така добре ви съживи преди десетина дни.
— Те и двамата ми разказаха.
— Е? Какво! И вие не ревнувате?
— Да ревнувам?
— Как тъй? д’Енерис не ви ли ухажва?
— И то твърде много, признавам го.
— Тогава как приемате?…
— Методът на д’Енерис е отличен и негов дълг е да го прилага.
— Й удоволствие.
— Толкоз по-добре за него.
Ван Хубен се завайка:
— Ах, този д’Енерис, какъв голям късмет има той! Прави с вас каквото си иска… И с всички останали жени.
— И с всички мъже, Ван Хубен. Защото въпреки че го ненавиждате, вие се надявате чрез него да намерите своите диаманти.
— Твърдо съм решен да не прибягвам до неговата помощ, защото полицаят Бешу е на мое разположение и защото…
Ван Хубен не довърши. Обърна се и видя на прага полицая Бешу.
— Вие значи дойдохте, господин полицай?
— От известно време вече съм тук — заяви Бешу, като се поклони пред Режин Обри. — Вратата беше полуотворена.
— Чухте ли какво казах?
— Да.
— И какво мислите за моето решение?
Полицаят Бешу Имате сърдит вид и от походката му се излъчваше войнственост. Той изгледа Жан д’Енерис, както впрочем бе направил и предишния ден, и високо каза:
— Господин Ван Хубен, въпреки че през отсъствието ми с работата за откраднатите ви диаманти е бил натоварен мой колега, няма съмнение, че аз ще взема участие в издирванията. Днес получих заповед да разпитам госпожица Арлет Масол. Но трябва да ви предупредя: за нищо на света не приемам откритото или скрито сътрудничество на никой от вашите приятели.
— Ясно — каза през смях Жан д’Енерис.
— Съвсем ясно.
Твърде спокоен, д’Енерис не прикри учудването си.
— Изглежда, господин Бешу, аз никак не съм ви симпатичен.
— Признавам, че е така.
Той се приближи към д’Енерис и му каза право в лицето:
— Сигурен ли сте, господине, че никога не сме се срещали?
— Да, веднъж преди двайсет години в Елисейските полета. Заедно играхме. Аз ви подложих крак и вие паднахте. Оттогава, както се вижда, още не сте ми простили. Драги Ван Хубен, господин Бешу има право. Никакво сътрудничество не е възможно между нас. Освобождавам ви и започвам работа. Вървете си.
— Да си вървим ли? — запита Ван Хубен.
— Ами какво? Ние сме тук у Режин. Аз ви поканих. Тъй като не се разбрахме, сбогом!
Той седна на канапето между двете жени и хвана ръцете на Арлет Масол.
— Моя хубава малка Арлет, сега, след като вече си дошла на себе си от тревогите, не трябва да губим време. Разкажи ми най-подробно какво се случи! Всяка дреболия е важна.
Понеже Арлет се колебаеше, той каза:
— Не обръщай внимание на тези господа! Те не са тук. Те излязоха. Разказвай, моя малка Арлет! Говоря на ти, защото вече докосвах с устни бузите ти, по-меки от кадифе, а това ми дава права, каквито има любовник.
Арлет се изчерви. Режин през смях я подканваше да говори. Ван Хубен и Бешу, решили да се възползват от разговора, изглеждаха като залепени за пода восъчни фигурки. И Арлет разказа цялата история така, както искаше този човек, на когото нито тя, нито другите бяха способни да се възпротивят.
Той слушаше мълчаливо. Само Режин от време на време потвърждаваше:
— Точно така… Стълбище с шест стъпала… Да, вестибюл, постлан с черни и бели плочки… и на първия етаж салон с тапицирани със синя коприна мебели.
Когато Арлет свърши, д’Енерис се заразхожда из стаята, долепи чело до стъклото на прозореца и дълго мисли. После заключи през зъби:
— Трудно… трудно… При все това известна светлина показва изхода на тунела.
Той отново седна на канапето и каза на младите жени:
— Вижте какво, когато имаме налице две паралелни случки с еднакъв начин на действие и едни и същи изпълнители, защото идентичността на двойката е неоспорима, трябва да се открие точката, в която двете произшествия се различават. Когато такава точка бъде открита, не трябва да се изпуска, докато не се изведат от нея всички възможни доводи. Намирам, че в нашия случай има разлика в причините за отвличанията.