— Сложи си ризата, господин. Кожата ти е покрита — каза той, докато завиваше капачката върху тубичката.
— Тръгвам след няколко минути — МакОлиф стоеше пред Уайтхол. — Оставям Сам за заместник; вие трябва да правите това, което ви нареди той. Доколкото е възможно, работата трябва да следва нормалния си ход. Халидонът няма да се показва… поне що се отнася до Йенсенови и Фъргюсън.
— Как може така? — попита Лорънс.
— Няма да е трудно — отговори Алекс. — Питър набива сонди да търси джобове природен газ в утаечния слой на миля и половина на югозапад. Рут ще е заета със своите камъни; водачът, когото ние познаваме като „Джъстис“ ще бъде с нея. Фъргюсън ще е през реката, работещ с някакви папратови поселения. Всички ще бъдат на достатъчно разстояние един от друг, а ще бъдат и наблюдавани.
— Ами аз? — Уайтхол закопчаваше своята скъпа памучна риза-сафари, като че ли се приготвяше за концерт в Ковънт Гардън. — Какво предлагаш за мен?
— Ти си ограничен в рамките на просеката, Чарли. За твое собствено добро ти казвам, не се опитвай да я напускаш. Не поемам отговорност, ако го направиш.
— Мислиш ли, че имаш право на глас за каквото и да било сега, МакОлиф?
— Да. Те са толкова уплашени от мен, колкото и аз от тях. Само не се опитвайте да нарушите равновесието, вие двамата. Погребах човек на експедиция в Аляска преди доста години. Сам ще ви разкаже. Знам типовите молитви.
Алисън стоеше на брега на реката и гледаше надолу във водата. Топлината на ранното слънце разбуждаше последните горски поспаливци. Звуците издаваха нестихващата битка, създаваща тора на живота: хвъркати срещу хвъркати, пълзящи срещу пълзящи. Зелените лози, които висяха от високите дебели като мака палми блестяха от влагата, идеща отдолу; растителността от папрат, мъх и преплетено зеле ограждаше бавно течащите води на разклонението на Марта Брей. Водата беше утринно чиста, синкаво-зеленикава.
— Ходих до палатката ти — МакОлиф се приближи към нея. — Сам ми каза, че си дошла някъде насам.
Тя се обърна и се усмихна.
— Не че не се подчинявам на нарежданията ти, скъпи мой. Няма да избягам никъде.
— Няма къде да отидеш… Ще се справиш… Водачът ме чака.
Алисън направи две крачки и застана пред него. Тя заговори тихо, съвсем малко над нивото на шепненето.
— Искам да ти кажа нещо, Алекзандър Т. МакОлиф. И няма да изпадам в драматичност или сълзливост, или в каквото и да е далечно подобие на театралничене… защото това са патерици… А ние и двамата можем да вървим и без тях. Преди шест седмици аз бягах. Отчаяно, опитвах се да се убедя, че бягайки аз се спасявам — което дълбоко в себе си знаех, че е абсурдно. В Кингстън ти казах колко абсурдно е всичко това. Те могат да те открият. Навсякъде. Компютрите, банките с информация, ужасните, изтънчени преследвачи, които имат в мазетата си и в скритите си стаи, са напълно реални. И проникващи навсякъде. И няма такова нещо като подземен свят, в отдалечени места… Не очаквам да го разбереш и може би затова онова, което правиш се оказва правилното… „Справи се с другите преди те да са се справили с тебе“. Това са твои думи. За мен това е ужасен начин на мислене. Но от друга страна вярвам, че това е единственият начин да успеем да имаме свой собствен живот.
МакОлиф докосна лицето й с пръстите си. Очите й бяха помътнели. Никога досега не я бе виждал такава.
— Това дяволски много звучи като предложение.
— Желанията ми са прости, изразите ми не са изтънчено-мъгляви и, както веднъж беше казал, аз съм дяволски добър специалист.
— „МакОлиф и Бут. Проучватели. Офиси: Лондон и Ню Йорк.“ Добре ще изглежда на бланка.
— Ще имаш ли нещо против да е „Бут и МакОлиф“? Имам пред вид по азбучен ред…
— Не, нищо напротив — прекъсна я той нежно, докато обвиваше тялото й с ръце.
— Дали хората винаги си говорят глупости, когато са изплашени? — попита тя, като зарови лице в гърдите му.
— Сигурно е така — отговори той.
Питър Йенсен бръкна в пълната си раница и започна да рови из дрехите. Раницата беше претъпкана. Йенсен примига, когато най-после измъкна обекта на своето дирене изпод купчината.
Това беше „Люгерът“, увит в найлон, заглушителят — свален, привързан към цевта и също в найлон.
Жена му стоеше до брезентовите крила, образуващи входа на палатката им. Беше отметнала единия край само дотолкова, че да наблюдава какво става отвън. Питър разви двете части на оръжието и сложи заглушителя в джоба на куртката си. После натисна палеца, издърпа затвора и бръкна в другия си джоб за кутията с патрони. Методично постави патроните, един по един, докато пружината на затвора се опъна и най-горният патрон бе готов да влезе в цевта. Накрая плъзна затвора обратно в жлеба на дръжката и го прищрака, за да заеме предишното си положение.