Докато приближаваха каменните стълби МакОлиф забеляза нещо друго, което толкова го удиви, че той трябваше да спре и да се взре.
На западната страна на сградата, някъде отвътре се подаваха и се изкачваха нагоре в оплетената маса на листата дебели черни кабели.
Малкълм се обърна и се усмихна при вида на удивеното лице на Алекс.
— Връзката ни с външния свят, МакОлиф. Радиосигнали, които се превеждат по главни телефонни линии из целия остров. Нещо подобно на радиотелефоните в такситата и личните автомобили. Обикновено много по-чисти от обичайните телефонни услуги. И всички непроследими, разбира се. А сега нека да се видим с Даниел.
— Кой е Даниел?
— Старейшината. Това е изборна длъжност. Освен това неговият мандат не се ръководи от календара.
— Кой го избира?
Усмивката на халидонита леко помръкна.
— Съветът.
— А кой избира Съвета?
— Племето.
— Изглежда като обикновена политика.
— Не съвсем — каза Малкълм загадъчно. — Ела. Даниел ни чака.
Халидонитът отвори вратата и МакОлиф влезе в помещение с висок таван и прозорци, опасващи горния край на стената. Можеше да се чуе шумът на водопада, който се смесваше с неизброимите звуци, идещи откъм джунглата отвън.
В стаята имаше дървени столове — столове, изваяни от човешка ръка, не направени от машини. В средата на задната стена, пред втора, много голяма и дебела врата имаше една маса, до която седеше чернокожо момиче, в края на двайсетте си години. По „бюрото“ й бяха разпръснати документи, а от лявата й страна имаше пишеща машина върху специална масичка, чиято височина можеше да се регулира. Несъответствието между оборудването и мястото накара Алекс да се втрещи.
И тогава като видя телфона, той преглътна — най-обикновен телефон с бутони — на поставка от дясната страна на момичето.
— Това е Джанин, д-р МакОлиф. Тя работи за Даниел.
Момичето се изправи — усмивката, която изгря на лицето й беше кратка и някак тънка. Тя почете Алекс с колебливо кимване; очите й бяха загрижени, когато се обърна към Малкълм.
— Добре ли мина пътуването?
— След като съм довел нашия гост, не мога да кажа, че е много успешно.
— Да — отвърна Джанин, изразът й на загриженост сега се превърна в страх. — Даниел иска да ви види веднага. Оттук… д-р МакОлиф.
Момичето прекоси разстоянието до вратата и почука два пъти. Без да дочака отговор, тя завъртя топката и отвори вратата. Малкълм застана редом с Алекс и го покани с жест да влезе вътре. МакОлиф пристъпи колебливо през рамката на вратата в канцеларията на халидонския Старейшина.
Стаята беше голяма, с един-единствен огромен прозорец от оловно стъкло, заемащ по-голямата част от задната стена. Гледката беше едновременно и странна, и величествена. На двадесет стъпки зад стъклото беше центъра на водопада; той изпълваше цялото пространство на прозореца; нямаше нищо друго освен нескончаеми тонове от разбиваща се вода, звукът и — приглушен, но ясно доловим. Пред прозореца се намираше дълга, масивна, инкрустирана маса, тъмното й дърво лъщеше. Зад нея стоеше мъжът, наречен Даниел Старейшината.
Той беше чернокож ямаец с ярко изразени афро-европеидни черти, малко по-висок от средния ръст и твърде слаб. Раменете му, обаче, бяха широки, тялото му — заострено, като на бегач на дълги разстояния. Може би в началото на четиридесетте. Трудно беше да се определи: лицето му беше младежки крехко, но очите му не бяха млади.
Той се усмихна на МакОлиф — кратко, сърдечно, но не ентусиазирано — и заобиколи масата, протягайки ръка.
Когато бе вече пред тях, Алекс видя, че Даниел е обут в бели непретенциозни панталони и тъмносиня риза, отворена на врата. Около врата му имаше бяла копринена кърпа, придържана в това положение от златен пръстен. Сигурно е някакъв вид униформа, помисли си Алекс. Както робите на Малкълм бяха униформа.
— Добре дошли, Докторе. Няма да Ви питам за пътуването Ви, много пъти самият аз съм го правил. Отврат е.
Даниел разтърси ръката на МакОлиф.
— Отврат е — каза Алекс предпазливо. Старейшината рязко се обърна към Малкълм.
— Какво ще докладваш? Не мога да измисля никаква причина, за да изслушам доклада ти насаме. Или има?
— Не… Документите на Пиърсол са истински. Те са запечатани и МакОлиф ги държи в готовност да ги извади на бял свят от място в радиус на двадесет и пет мили от базовия лагер на Марта Брей. Дори той самият не знае къде… Имаме на разположение три дена, Даниел.
Старейшината се втренчи в „свещеника“. След това се върна бавно до стола си зад инкрустираната маса без да проговори. Стоеше неподвижен, ръцете му на дървения плот, и гледаше към Алекс.