Даниел беше седнал на стола зад инкрустираната маса по време на гневната реч на Алекс. Сега той премести опората на стола върху единия си крак и се завъртя заедно с него леко надясно, като се обърна към огромния прозорец.
— Преди повече от сто години тази канцелария е била всичко, останалата част от сградата не е съществувала. Един от моите далечни предшественици издал нареждането тя да се построи точно тук. Той настоял стаята на Старейшината — тогава са я наричали „зала“ — да гледа към тази част от водопада. Твърдял, че постоянното движение и приглушените звуци карат човек да се концентрира като отхвърля дребните грижи… Отдавна забравеният бунтар се оказал прав. Никога не преставам да се удивлявам на непрекъснато сменящите се багри и форми. И докато се учудва, умът се концентрира.
— Това ли е начинът да ми кажете, че онези, които са били убити са… дребни грижи.
Даниел върна стола на мястото му и се обърна към МакОлиф.
— Не, Докторе. Опитвах се да намеря начин да Ви убедя. Ще Ви кажа истината, но не съм сигурен, че ще ми повярвате. Нашите водачи, нашите гидове — инфилтратите ни, ако искате — са обучени да оказват въздействие, когато им се отдаде възможност. Страхът, МакОлиф, е необикновено оръжие. Ненасилствено оръжие; това не означава, че ние не упражняваме насилие… Вашите носачи не са мъртви. Те бяха взети като пленници, очите им бяха завързани, бяха отведени в подножието на Уестън Фавел и освободени. Те не бяха наранени, но изплашени до смърт. И никога отново няма да работят за MI5. Гарви е мъртъв, но ние не сме го убили. Вашият господин Гарви е продавал всичко, което попаднело в ръцете му, включително и жени, особено млади момичета. Той е бил застрелян на пътя за Порт Мария от един доведен до отчаяние баща; мотивът е ясен. Ние просто се възползваме от резултата… Вие казвате, че сме избили хората от Дънстоунската експедиция. Точно обратното, Докторе. Трима от четиримата бели мъже се опитаха да изтребят наша скаутска група: те застреляха шестима чернокожи младежи, след като лично ги бяха поканили на съвещание в лагера си.
— Но един от онези… бели мъже беше британски агент.
— Да, Малкълм ни каза.
— Не ми се вярва един обучен разузнавач да тръгне да убива безпричинно.
— Това бяха и думите на Малкълм. Но фактите говорят сами за себе си. Освен това, дори да е агент от разузнаването, той е човек, в края на краищата. А стигне ли се до схватка човек винаги заема нечия страна. Този мъж, какъвто и да е бил той, си е позволил да направи своя избор. Избор, който той не е трябвало да прави.
— А четвъртият човек? Нали той се е държал по-различно?
— Да — очите на Даниел изведнъж придобиха замислено изражение. — Той е бил добър човек, холандец. Когато разбрал какво са намислили другите, яростно се противопоставил. Изскочил навън, за да предупреди останалата част от групата ни. Собствените му хора са го застреляли. В гръб.
В продължение на няколко минути никой от двамата не проговори. Накрая МакОлиф попита:
— Какво ще кажете за Уолтър Пиърсол, тогава? И за него ли имате подходяща история?
— Не — каза Даниел. — Ние не знаем какво се е случило с него. Или кой го е убил. Имаме известни предположения, догадки, но това е всичко. Уолтър Пиърсол беше последният човек на този свят, когото сме искали да видим мъртъв. И то при такива обстоятелства. И ако не разбирате това, Вие просто сте глупак.
МакОлиф стана от стола и се отправи безцелно към прозореца. Той чувстваше очите на Даниел върху гърба си и се насили да наблюдава разбиващите се пред очите му потоци вода.
— Защо ме доведохте тук? Защо ми разказвате тези неща? За Вас… и за всичко останало.
— Нямаме избор. Освен ако не сте излъгали или Малкълм не се е оставил да бъде заблуден, в което аз лично не вярвам… А и ние знаем позицията Ви, запознати сме с Вашето минало. Когато Малкълм излетя от Англия, той взе със себе си пълното Ви досие от MI5. С две думи: склонни сме да Ви направим предложение.
Алекс се обърна и погледна Старейшината.
— Сигурен съм, че то е такова, на което не бих могъл да откажа.
— Поне не без да се замислите. Тъй като се отнася до живота Ви и съвсем не между другото, до живота на Вашите колеги от експедицията.
— Каква е размяната? Документите на Пиърсол?
— Нещо много по-голямо. Но и тях разбира се — отговори Даниел.
— Продължете — МакОлиф остана до прозореца. Приглушеното боботене на водопада беше единствената му връзка със света отвън. Това му действаше успокояващо.