Дванадесет часа на обед. Лондон.
МакОлиф погледна към смълчания, стреснат Холкрофт.
— Последната смърт, за която беше съобщено, е настъпила в четири часа сутринта… В Лондон по това време е било дванадесет. Във всяка страна са умрели по четирима. Използвани са съответно четири — идентични — метода на убийство… Аравакските единици от по четири — пътуването към смъртта… така го наричат те.
— За какво говориш?
— Имате си работа с Халидон, Холкрофт. Вие нямате избор; това е тяхното доказателство… Те казаха, че това е само върхът.
— Върхът?
— Върхът на айсберга „Дънстоун“.
— Неизпълними искания! — изригна Холкрофт, фината мрежа от кръвоносни съдове по лицето му набъбна и образува гневни червени петна по кожата. — Ние няма да допуснем някакви си там „чернилки“ да ни диктуват условията си!
— Тогава няма да получите списъка.
— Ще го изтръгнем насила от тях. Не е време за спогодби с диваци!
Алекзандър си помисли за Даниел, за Малкълм, за невероятната комуна на брега на езерото, за гроба на Акуаба… съкровищницата на Акуаба. Неща, за които не можеше и нямаше да говори. Считаше, че и няма смисъл да го прави.
— Вие мислите, че това, което се случи, е дело на диваци? Не става дума за убийствата, тях няма да тръгна да защитавам. Но методите, жертвите… Не се залъгвайте.
— Не давам и пукнат грош за Вашето мнение… — Холкрофт бързо отиде до телефона на масичката до леглото. Алекс остана в стола си край телевизора. Вече за шести път Холкрофт се опитваше да се свърже. Англичанинът имаше само един телефонен номер в Кингстън, който можеше да използва; телефоните на посолството не трябваше да бъдат замесвани в тайните операции. Всеки път, когато той успяваше да получи линия за Кингстън — нещо, което не беше лесно в Монтего — номерът даваше заето.
— По дяволите! Ама че дяволска работа! — експлодира агентът.
— Обадете се в посолството преди да сте получили сърдечен удар — каза МакОлиф. — Споразумейте се с тях.
— Не бъдете магаре — отвърна Холкрофт. — Те не знаят кой съм аз. Ние не използваме персонала на посолството.
— Говорете с посланика.
— И за какво, за Бога? Какво се предполага, че ще му кажа? „Извинете ме, господин посланик, но моето име е еди-кое си. По стечение на обстоятелствата аз съм…“ Проклетото обяснение — ако той изобщо го изслуша без да ме отреже — би отнело почти час. А после нещастният глупак ще започне да бие телеграми до „Даунинг Стрийт“! — Холкрофт се върна пак до прозореца.
— Какво ще правите?
— Те са ме изолирали, разбирате това, нали? — Холкрофт остана до прозореца с гръб към МакОлиф.
— Мисля, че е така.
— Целта е да ме отрежат, да ме накарат да осъзная цялостното значение на… последните три часа… — гласът на англичанина замря, той потъна в мислите си.
МакОлиф беше удивен.
— Това предполага, че те знаят телефонния номер в Кингстън и по някакъв начин са го блокирали.
— Не мисля така — каза Холкрофт, очите му продължаваха да бъдат втренчени във водите на залива. — Досега в Кингстън вече трябва да са разбрали, че съм бил отведен. Хората ни без съмнение правят опити да се свържат с всеки наш сътрудник на острова, за да получат макар и най-бегла представа за това къде се намирам. И просто са пренатоварили телефона.
— Вие не сте затворник; вратите не са заключени — изведнъж Алекс започна да се чуди дали всъщност е прав. Той стана от стола, отиде до вратата и я отвори.
В далечния край на коридора, до асансьорите, стояха двама ямайци. Те погледнаха МакОлиф и въпреки че не ги познаваше, той веднага разпозна проницателното, контролирано спокойствие, което се излъчваше от тях. Беше виждал вече такива очи, такава изразителност високо в планината Флагстаф. Те бяха членове на Халидон.
Алекзандър затвори вратата и се обърна към Холкрофт, но преди да успее да каже нещо, англичанинът проговори, все още с гръб към Алекс.
— Това отговаря ли на Вашите съмнения? — попита той тихо.
— Има двама мъже в коридора — каза МакОлиф глупаво. — Вие знаехте, нали?
— Не го знаех със сигурност, просто предположение. Има някои основни правила.