— А госпожа Бут?
— И за Нея се отнася същото — тук Холкрофт погледна право, дори болезнено открито към Алисън. — Към което ще добавя, че по наше мнение тя свърши доста работа. Изключително добра, за което сме й безкрайно благодарни. Ужасното минало е вече зад гърба Ви, скъпа моя. Публична похвала не може да се очаква, но най-висока почетна грамота ще бъде приложена към Вашето досие. Което ще бъде приключено. Веднъж й завинаги.
— Искам да Ви вярвам — каза Алисън.
— Можете да ми вярвате, госпожо Бут.
— А какво ще кажете за „Дънстоун“? — попита МакОлиф. — Какво ще стане с него и кога?
— Започна се вече — отговори Холкрофт. — Списъкът беше разпратен с телеграми в ранните часове на деня.
— Преди няколко часа — каза тихо Даниел. — Горе-долу по обед, лондонско време.
— До всички финансови центрове, работата продължава — продължи Холкрофт. — Всички правителства са координирали усилията си… това е от взаимен интерес.
МакОлиф погледна към Даниел.
— Какво общо има това със световното лицемерие?
Даниел се усмихна.
— Може би то получи един малък урок. Но това ще разберем чак след няколко години, нали?
— Ами Пиърсол? Кой го уби?
Холкрофт отговори:
— Териториалните интереси на ония от Северното крайбрежие, които щяха да спечелят, ако сделката на „Дънстоун“ се бе осъществила. Неговата работа е значима, а не тези, които причиниха смъртта му. Те си остават трагично незначителни.
— И така всичко свърши — каза Даниел, бутайки стола си назад. — Уестмор Талънци ще се заемат пак с продажбата на риба, последователите на Барък Мур ще подхванат отново борбата срещу Чарлз Уайтхол и хаотичният процес на развитието ще следва естествения си ход. Тръгваме ли, главнокомандващ Холкрофт?
— Непременно, господин Даниел.
Холкрофт се надигна от стола си, следвайки Старейшината на Съвета за Племето на Акуаба.
— Какво стана с Йенсенови? — Алекзандър погледна към Даниел, тъй като халидонитът беше този, който можеше да му даде отговор.
— Ние им позволихме да избягат. Да напуснат Кок Пит. Знаехме, че Джулиан Уорфийлд е на острова, но не и къде е точно. Единствено Питър Йенсен можеше да ни доведе до него. Така и стана. В Оракабеса… животът на Джулиан Уорфийлд завърши на балкона на една вила, наречена „Пийл Корт“.
— Какво ще стане с тях, с Йенсенови? — МакОлиф прехвърли поглед към Холкрофт.
Главнокомадващият стрелна с очи Даниел.
— Има известна яснота. Един мъж и една жена, отговарящи на описанието на Йенсенови, са се качили в Палисадос на борда на самолет, заминаващ за Средиземноморието. Считаме, че той се е оттеглил и ще го оставим на мира. Разбирате ли, той застреля Джулиан Уорфийлд… защото Уорфийлд му беше наредил да убие някой друг. И той не можеше да направи това.
— Време е, Главнокомандващ — каза Даниел.
— Да, разбира се. Има една прекрасна жена в Лондон, която аз доста за дълго пренебрегнах. Тя Ви хареса много онази вечер в Сохо, МакОлиф. Каза, че сте бил внимателен.
— Предайте й моите почитания.
— Ще й предам. — Англичанинът погледна нагоре към чистото небе и приличащото слънце. — Оттегляне в Средиземноморието. Хм, интересно.
Р. С. Холкрофт си позволи една кратка усмивка и постави стола чинно под масата.
Те вървяха по зелената морава пред къщата, наречена вила и гледаха към морето. Бялата пелена на океанския прибой се преметна през скалите на кораловия риф и се поуспокои в лазурно сините води на Карибското крайбрежие. Пръските разсипаха каскадите си напред-назад и след това се оттеглиха през цепнатините на кораловия слой. Отново бяха в океана, слели се със своя първоизточник. Още една форма, която приемаше красотата.
Алисън хвана ръката на МакОлиф.
Те бяха свободни.