Нямаше нищо подобно.
Взря се в тротоара; кървавите вадички бяха размазани и разнесени от минаващите крака, а’ червените капки изведнъж свършваха на бордюра. Холкрофт е бил откаран с кола.
Изведнъж, без никакво предупреждение, МакОлиф усети как някакви ръце го блъснаха по гърба. Той се беше обърнал настрани в последния момент, защото очите му бяха привлечени от трепкането на неонова светлина, и това малко движение попречи да го блъснат на улицата. Нападателят му, огромен негър, залитна от бордюра пред едно „Бентли“, което се носеше с невероятна скорост. МакОлиф усети остра болка по лицето си: после човекът и превозното средство се сблъскаха; последва мъчителен предсмъртен вик; свистенето на гумите убеди МакОлиф, че се е случило нещо невероятно. Бентлито се плъзна напред, като разкъса жертвата си, и отмина. То стигна до ъгъла и силно поднесе наляво, гумите му се завъртяха над бордюра, засвистяха, когато отново се допряха до камъка, и колата се изгуби от поглед. Пешеходците се разпищяха, мъжете побягнаха, уличниците се изпокриха по входовете, сутеньорите стиснаха ръце в джобовете си, а МакОлиф остана на улицата над окървавения, размазан труп, като осъзнаваше, че тази смърт е била предназначена за него.
Той се затича надолу по улицата без да знае накъде отива, искаше само да избяга. По-далеч от тълпата, която се струпваше на тротоара зад него. Щяха да го разпитват, да го призоват като свидетел… хората щяха да го споменат, когато описват ситуацията. Помисли си, че е замесен, не би трябвало само да го споменават. МакОлиф не знаеше отговорите на въпросите и инстинктивно усещаше, че не може да позволи да го разпознаят — не и преди да е научил някои отговори.
Загиналият негър беше човекът от „Кукумявката на Сейнт Джордж“, той бе сигурен в това: онзи, който го беше зашеметил със силния удар в стомаха на дансинга и му беше извил китката, като го хвърли върху извиващите се наоколо тела. Човекът, който му беше попречил да настигне Холкрофт в тясното коридорче, което водеше покрай „Пиленцата“ и „Петлите“ до тъмната пътечка отвън.
Защо го беше спрял негърът? За бога, защо се беше опитал да го убие?
Къде беше Холкрофт?
Трябваше да намери телефон. Трябваше да се обади на телефона на Холкрофт и да говори с някого, независимо с кого, стига да научи някои отговори.
Изведнъж Алекс усети, че хората от улицата го гледат. Защо?… Разбира се. Той тичаше — е добре де, вървеше прекалени бързо. Мъж, който бърза по това време на мъгливата улица в Сохо, изглежда съмнителен. Не трябваше да бъде съмнителен; забави крачка, тръгна безцелно и пак безцелно прекоси непознатите улици.
Все още го зяпаха. Опита се да не се паникьосва. Какво му имаше!
Тогава разбра. Усети как по бузата му се стича топла кръв. Сега си спомни: беше усетил пробождане в лицето, когато огромните черни ръчища се сгромолясаха покрай него над ръба на тротоара. Може би го е одраскал пръстен или нокът… какво значение има? Беше порязан и кървеше. Посегна към джоба на сакото си, за да потърси кърпа. Цялата страна на сакото му беше отпрана.
Значи е бил прекалено зашеметен, за да забележи или да усети разпраното си сако или кръвта.
Господи! Ама че гледка! Човек със скъсано сако и окървавено лице бяга от някакъв мъртъв негър в Сохо.
Мъртъв? Починал? Завършил жизнения си път?
Не. Убит.
Негърът беше убит по начин, предназначен за самия него: беше блъснат жестоко на улицата, а времето бе пресметнато така, че да попадне под стоманената грамада на бързащото, носещо се с висока скорост бентли.
По средата на следващата отсечка — коя ли беше тя? — имаше телефонна кабина. Това беше английска телефонна кабина — по-широка и по-тъмна от американската си братовчедка. Алекс ускори крачка, докато вадеше монети от джоба си. Той влезе вътре; там бе тъмно, прекалено тъмно. Защо беше толкова тъмно? Той извади металната си запалка и я стисна така, като че ли беше, лостче и ако го отпуснеше, то щеше да го запрати в бездната. Алекс натисна лостчето, пое дълбоко дъх и набра номера на светлината на пламъчето.
— Знаем какво е станало, господин МакОлиф — отговори му рязък, хладен глас с английско произношение. — Откъде точно се обаждате?
— Не знам. Аз тичах… пресякох няколко улици.
— Спешно трябва да ни кажете къде се намирате… Накъде тръгнахте, когато излязохте от „Кукумявката“?
— Тичах, да го вземат дяволите! Тичах. Някакъв човек се опита да ме убие!
— Накъде тичахте, господин МакОлиф?
— Надясно… Четири или пет преки. След това пак надясно; после май тръгнах наляво, след още две преки.