Сега беше ред на Холкрофт да замълчи. А Алекс реши да не нарушава тишината. Вместо това МакОлиф наблюдаваше как петдесетгодишният агент се мъчи да си върне самообладанието.
— Фактът си е факт, ти пренебрегна инструкциите ми.
— Сигурно е чудесно човек да живее с теб.
— Свиквай с това — отговори Холкрофт с хладна пресметливост. — През следващите няколко месеца ще поддържаме доста близка връзка. И ти ще правиш точно това, което ти кажа, или ще умреш.
ЧАСТ ВТОРА
7.
Червено-оранжевото слънце си проби отвор във вечерното небе, приличащо на раирано пано. Около по-ниските облаци имаше жълт ореол, а всичко над тях беше оцветено в пурпурночерно. Тихата карибска нощ щеше скоро да забули тази част на света. Когато самолетът кацнеше в Порт Роял.
МакОлиф се взираше в хоризонта през цветното стъкло на самолетния прозорец. Алисън Бут седеше до него и спеше.
Семейство Йенсен седеше на другия ред в големия Боинг-747 и, според Алекс, за двойка с леви политически убеждения те заеха местата си в първа класа на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация със завидна липса на вина. Поръчаха си от най-доброто вино, гъши дроб, патица с портокали и пудинг Малакоф, сякаш бяха свикнали с това от години. А Артър се чудеше дали Уорфийлд имаше право. На всички с лява ориентация, живеещи извън Съветския блок, им липсваше чувство за хумор, със семейство Йенсен обаче нещата не стояха така.
Младият Джеймс Фъргюсън седеше сам на предната седалка. Първо Чарлз Уайтхол беше до него, но още в началото на полета мина по коридора, срещна познат от Савана-ла-Мар и остана там. Фъргюсън сложи кожената си чанта с фотографските принадлежности на празната седалка. Той тъкмо сменяше филтрите на обектива, за да снима небето отвън.
МакОлиф и Алисън бяха отишли при Чарлз Уайтхол и приятеля му и пиеха нещо в коридорчето. Приятелят беше бял, богат и пиеше много. Той беше празноглав наследник на древно богатство от югозападна Ямайка и за Алекс бе твърде необяснимо защо Уайтхол трябваше да прекарва толкова време с него. Ядосваше се на готовността, с която Уайтхол отговаряше на пиянските, просташки и глупави забележки на приятеля си.
Алисън докосна ръката на МакОлиф след втората чаша. Това беше знак да се връщат на местата си. Дошло й беше до гуша. На него също.
Алисън?
През последните два дни в Лондон той имаше толкова много работа, че не можа да й посвети време, колкото искаше или възнамеряваше. Организирането на пътуването отнемаше всичкото му време: закупуване на екипировка и принадлежности, наеми, документи за пътуване, необходимост от ваксини (оказа се, че те не бяха необходими), откриване на сметки в Монтего, Кингстън и Очо Риос, а също така осигуряване на ред допълнителни дреболии, необходими за дългосрочно геоложко проучване. „Дънстоун Лимитид“ стоеше настрана от този вид дейност, но оказа незаменима помощ в организирането. Хората на „Дънстоун Лимитид“ му казаха точно при кого и къде да отиде, така че паяжината на бюрокрацията — както на държавната, така и на търговската — беше разплетена.
Една вечер той събра всички на вечеря, всички, освен Сам Тъкър, който щеше да се присъедини към тях в Кингстън. Атмосферата беше приятна: в крайна сметка всички бяха добри професионалисти. Всеки прецени другия и го похвали, доколкото беше запознат с работата му. Уайтхол получи най-голямо признание, което беше справедливо. Той бе истинско светило. Както беше предвидил МакОлиф, Рут Йенсен и Алисън се харесаха искрено. Съпругът на Рут, Питър, се държа бащински с Фъргюсън и се смя тихо и продължително на непрекъснатите закачки на младежа. Чарлз Уайтхол демонстрира прекрасни обноски, които бяха малко свободни, но съвсем на място, с нужната доза академично остроумие и едва доловима скромност.
Но Алисън…
Той дойде на срещата след престрелката в „Кукумявката“ и след безумието, което последва в голото поле на лондонското предградие. Посрещна я със смесени чувства. Беше ядосан, че тя не беше споменала за незаконната дейност на доскорошния си мъж. Но не можа да приеме и предположението на Холкрофт за това, че Алисън е протеже на Уорфийлд. Това беше лишено от всякакъв смисъл. Тя бе абсолютно независима, както и той. МакОлиф знаеше, че да бъдеш мълчалив емисар на Уорфийлд, означаваше да си загубиш независимостта. Алисън никога не би се съгласила на това или поне щеше да го покаже, ако беше така.
Въпреки всичко той се опита да я въвлече в разговор за съпруга. Тя отговори стандартно, с клишета като „да оставим миналото“, както правеше много пъти досега. При това често. В този момент едва ли щеше да говори за Дейвид Бут с него.