Тя се засмя и посегна към книгата си, която лежеше между тях.
Самолетът навлезе в зоната на турбуленциите и това предизвика няколко резки изкачвания и пропадания. Те бяха съвсем кратки, но достатъчни чантата на Алисън да падне в скута на Алекс. От нея между краката му се изсипаха червилото, гримът й, кибрит и къс флакон. Последва миг на нерешителност. Книгите даваха нечестно преимущество, един вид издаваха личността. Пък и Алисън не беше от онези, които бързо ще посегнат между краката на някой мъж, за да си съберат нещата.
— Всичко е тук, нищо не падна на пода — каза Алекс смутено, като й подаваше чантата. — Ето.
Той взе червилото и грима с лявата ръка, а флакона, който изглежда имаше някаква лична стойност за Алисън — с дясната. Загледа се в него и разбра каква беше тази стойност. Флаконът беше оръжие — отровен газ. На цилиндъра пишеше:
Номерът на разрешителното и датата бяха написани с незаличимо мастило. Флаконът й беше предоставен от британските власти преди месец.
Алисън пое флакона от ръцете му и каза само:
— Благодаря.
— Да не би да искате да отвлечете самолета. Това е наистина смъртоносно флаконче.
— Лондон вече стана опасен град за момичета… за жени. В сградата, където живея, се случиха разни неприятни неща. Може ли да си взема една цигара? Моите май свършиха.
— Разбира се — МакОлиф бръкна в джоба на ризата си, чукна отдолу кутията, докато се покаже една цигара и й я подаде. После я запали и с мек, спокоен глас каза: — Защо ме лъжете, Алисън?
— Не Ви лъжа. Просто вие сте твърде мнителен.
— Хайде, хайде — той се усмихна, за да не изглежда въпросът му толкова настоятелен. — Полицията, особено пък лондонската, не дава на хората флакони с газ заради някакви си инциденти. А Вие не изглеждате като полковник от Женския спомагателен корпус — в момента, в който изрече тези думи, Алекс си помисли, че това може би е точно така. Не беше ли Алисън Бут емисар на Холкрофт? Не от страна на военните, но може би от британското разузнаване.
— Има изключения. Наистина има, Алекс — тя го погледна внимателно и той разбра, че казваше истината.
— Мога ли да изкажа едно предположение, една причина за флакона?
— Моля…
— Не е ли причината Дейвид Бут?
Тя погледна встрани и дръпна силно от цигарата.
— Значи вие знаете за него. Затова онази вечер постоянно задавахте въпроси, свързани точно с’ него.
— Да. Да не би да мислехте, че няма да науча за тези неща?
— Не ме интересува… не, не е така. Мисля, че исках да ги научите, ако това би ми помогнало да получа работата. Но не можех да ви ги кажа.
— Защо?
— Господи, Алекс! Та вие самият казахте, че искате най-добрите професионалисти, а не лични проблеми! Щяхте да ме изхвърлите моментално заради тях — усмивката й изчезна и лицето й остана напрегнато.
— Този Бут изглежда е опасен човек.
— Той е болен и порочен. Но аз мога да се справя с него. Винаги съм се справяла. Той е невероятен страхливец.
— Повечето порочни хора са страхливци.
— Аз не бих правила чак такива обобщения. Но опасността не идва от Дейвид, а от друг човек. Човек, за когото Дейвид работеше.
— Кой е той?
— Един французин. Маркиз. Казва се Шательоро.
Хората от екипа взеха различни таксита за Кингстън. Алисън остана с МакОлиф, докато той се оправи с оборудването с помощта на хора от правителството на Ямайка, които бяха прикрепени към Министерството на образованието. Алекс усети у тях същото скрито недоволство, което беше забелязал у учените в Лондон. С тази разлика, че тези хора бяха тъмнокожи. Те сякаш се чудеха толкова ли няма тъмнокожи геолози, та идват само бели.
Впечатлението му беше подсилено и от отношението на митничарите, облечени в изгладени и корави като стомана униформи. Поискаха да проверят всяка кутия и всеки кашон, сякаш те съдържаха най-опасната контрабандна стока. Митничарите решиха да спазят всички формалности, докато МакОлиф стоеше безпомощен дълго време след като самолетът вече беше изрулирал към кея Палисадос. Алисън седеше на десетина метра встрани, върху чантата си.
Час и половина по-късно оборудването беше проверено и маркирано за превоз по вътрешните линии до летището Боскобел в Очо Риос. МакОлиф беше доведен до състояние, в което трябваше да стиска зъби и да преглъща много неща. Той сграбчи Алисън за ръката и я повлече към изхода.
— За бога, Алекс, ще ми насините лакътя! — каза Алисън, като едва си поемаше дъх и се опитваше да сдържи смеха си.