— Много съжалявам… Съжалявам. Тия проклети месии мислят, че светът е техен. Копелета!
— Този остров е техен отскоро…
— Нямам настроение за лекции по антиколониализъм — прекъсна я той. — Искам да пийна нещо. Да спрем в някой бар.
— Ами чантите?
— Господи! Съвсем ги забравих… Оттук, ако не греша — каза Алекс, като посочи десния изход.
— Да — отговори Алисън. — „Пристигащи“ обикновено означава точно това.
— Не се шегувайте. Първата ми заповед към вас като към подчинен е да не говорите нищо, преди да сме си взели чантите и да съм с чаша в ръка.
Но заповедта на МакОлиф беше отменена от последвалите събития. Багажът им го нямаше. Очевидно и никой не знаеше къде може да бъде. Всички пътници от полет 640 от Лондон вече си го бяха взели. Преди час.
— Ние сме от този полет. Ние не сме си получили багажа. Така че грешката е ваша — каза Алекс кратко на отговарящия за багажите.
— Тогава вие гледа и вижда, гуспудине — отговори ямаецът, ядосан от забележката на американеца, че не си гледа работата. — Всички чанти взети — нищо останало. Полет 640 — всичко тук, гуспудине. Няма друго място.
— Искам да говоря с представителя на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация. Къде мога да го намеря?
— Кого?
— Шефа ви, по дяволите!
— Аз шеф, гуспудине! — отговори гневно негърът.
Алекс млъкна за секунда.
— Вижте, трябва да е станала някаква грешка. Авиокомпанията е отговорна за загубите. Това е, което се опитвам да ви обясня.
— Мисля не така, гуспудине — прекъсна го отговорникът, за да се оправдае, като се обърна към телефона на тезгяха. — Ще се обадя на корпорацията.
— Въздухоплавателната корпорация — каза МакОлиф тихо на Алисън. — Чантите ни сигурно са на път за Буенос Айрес — те изчакаха, докато отговорникът свърши краткия си разговор по телефона.
— Ето, гуспудине — той подаде слушалката на Алекс. — Говорете, моля.
— Ало?
— Доктор МакОлиф ли е? — се чу на правилен английски оттатък.
— Да, аз съм.
— Ние просто изпълнихме желанието ви на бележката, господине.
— Каква бележка?
— До „Отдел посрещане и настаняване на пътници първа класа“. Донесе я шофьорът. На таксито. Багажът на госпожа Бут и вашият са в хотел „Кортли Менър“. Нали това е, което искахте, господине? — гласът се стараеше да говори дори прекалено ясно, сякаш се обръщаше към някого, който беше изпил повече, отколкото можеше да носи.
— Разбирам… Да, добре — каза Алекс тихо. Той сложи слушалката и погледна към Алисън. — Чантите ни са в хотела.
— Наистина ли? Не е ли много мило това? — изрази тя мнението си.
— Не, не мисля — отговори МакОлиф. — Хайде да намерим някакъв бар.
Седнаха на една ъглова маса на терасата Палисадос. Облечен в червено сако сервитьор им донесе питиетата, тананикайки си тихо някаква ямайска народна песен. Алекс си помисли дали островната туристическа агенция е инструктирала всички, които обслужват туристи, да си тананикат и да се движат ритмично. Той взе чашата и отпи голяма глътка от двойното си уиски. Забеляза, че Алисън, която по принцип не пиеше, също не остана по-назад и често хващаше чашата.
Както и да разсъждаваше, логично беше да откраднат неговия багаж, а не нейния. Но от бележката беше ясно, че става дума за багажа и на двамата.
— Това беше единственото Ви оръжие, нали? — попита Алекс бързо. — Нямахте ли други флакони?
— Не. Щяха да ги открият при проверката на летището. Пък и аз декларирах този преди да се кача — и Алисън посочи чантата си.
— Естествено — промърмори той.
— Трябва да призная, че Вие сте забележително спокоен. Може би трябваше все пак да се обадите в хотела и да проверите дали чантите ни са пристигнали… о, не, не заради мен. Аз не пътувам с кралското съкровище.
— Господи, простете ми, Алисън — той дръпна стола си назад. — Веднага ще се обадя.
— Недейте — тя сложи ръката си върху неговата. — Мисля, че Вие разбирате добре какво правите. Не искате да изглеждате разстроен. Мисля, че сте прав. Дори и да са откраднати, нищо не е незаменимо.
— Благодаря, че ми влизате в положението.
Тя дръпна ръката си и отпи от чашата. Той бутна стола си леко назад и седна така, че да гледа вътре в помещението. След това започна едва забележимо да наблюдава останалите маси.
Терасата беше едва наполовина пълна. От мястото, където седеше в западния ъгъл на бара, Алекс можеше да наблюдава. Както преди две вечери в Хай Холборн, той последователно приковаваше вниманието си към всяка маса, за да разбере кой се интересува от него.