Изведнъж Алекс забеляза движение в затъмнения вход. Погледът му се спря върху набит мъж с бяла риза и без сако, който се беше подпрял на рамката на вратата. Той говореше с управителката на бара, като бавно и отрицателно поклащаше глава и гледаше навътре. За секунда Алекс мигна и се вторачи в него.
Той го познаваше.
Това беше човекът, когото той беше видял за последен път в Австралия, в полетата на платото Кимбърли. После чу, че този човек се е пенсионирал в Ямайка.
Пилотът Робърт Ханли.
Ханли стоеше на входа на бара и търсеше някого вътре. Интуицията на Алекс му подсказа, че е за него.
— Извинявай за момент — каза той на Алисън. — Срещнах един приятел. Ако не греша, той търси мен.
Докато вървеше покрай масите и тъмните сенки на помещението, МакОлиф си помисли, че е съвсем нормално от всички хора от Карибския район именно Робърт Ханли да е замесен в тези събития. Ханли — откритият човек, който се справяше с тайния свят, защото на него можеше да се вярва. Беше усмихнат и силен, а професионалните му качества далеч надхвърляха изискванията на работодателите му. Той беше човек, който по чудо беше доживял до шестдесет години по начин, По който хората не доживяват и четиридесет. Дори и при тези обстоятелства Робърт Ханли изглеждаше на не повече от четиридесет и пет. Дори късата му, червеникаворуса коса изобщо не беше побеляла.
— Робърт!
— Алекзандър!
Двамата мъже си стиснаха ръцете и се прегърнаха.
— Казах на дамата, че по всяка вероятност търсиш мен. Честно казано, надявам се да греша.
— Де да беше така.
— От това се страхувах. Какво има? Влез.
— След малко. Нека най-напред ти кажа новините. Не бих искал дамата ти да види как губиш самообладание — Ханли отведе Алекс по-далеч от вратата, докато двамата застанаха близо до стената. — Сам Тъкър е.
— Сам! Къде е той?
— Това е въпросът, приятелю. Не знам. Сам излетя за Мо’Бей преди три дни и ми се обади от Порт Антонио — момчетата от Лос Анджелис му казали къде съм. Аз, естествено, пристигнах веднага. Събирането беше велико. Няма да ти разказвам подробности. На следващата сутрин Сам слезе до рецепцията, мисля, че за вестник. И след това не се върна вече.
8.
Робърт Ханли трябваше да лети за Порт Антонио след един час. Той и МакОлиф се разбраха да не споменават за него на Алисън. Робърт Ханли обеща да продължи да търси Сам и да бъде във връзка с Алекс.
Тримата взеха такси от Порт Роял за Кингстън, за хотела „Кортли“. Робърт Ханли продължи за малкото летище Тинсън Пен, където беше оставил самолета си.
На рецепцията Алекс най-непринудено и без всякакво неудобство попита:
— Предполагам, че багажът ни е вече тук?
— Разбира се, господин МакОлиф — отговори служителят, като сложи по един печат върху хотелската им регистрация и извика пиколото. — Преди минути. Занесохме го в стаите ви. Те са една до друга.
— Колко сте внимателни — каза Алекс едва, чудейки се дали Алисън чу служителя, който говореше съвсем тихо. Алисън стоеше от другия край на тезгяха и разглеждаше туристически брошури. Изведнъж тя хвърли поглед към МакОлиф — беше чула. Но на лицето й не се изписа нищо. Това го учуди.
Пет минути по-късно тя отвори вратата, която свързваше техните две стаи и Алекс разбра всичко.
— Направих така, както заповядахте, господин Шефе! — каза Алисън и влезе. — Не съм дори докоснала…
МакОлиф вдигна бързо ръка, за да я накара да замълчи.
— Леглото, за бога! Ти си прекрасна, скъпа!
Този път лицето на Алисън не остана безизразно. Но изразът не беше особено приятен. Моментът беше ужасен. Алекс не беше готов за него, защото той изобщо не очакваше тя да влезе в стаята му с някаква определена цел. Въпреки това нямаше никакъв смисъл да стои неподвижно и да изглежда още по-глупав.
Той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам малък квадратен метален инструмент с формата на цигарена кутия. Едно от нещата, които му беше дал Холкрофт. (Холкрофт го беше превел през митническия и граничен контрол на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация в Лондон, за да може Алекс да пренесе безпрепятствено всички метални предмети.)
Малката метална кутия беше електронен скенер с миниатюрна високоволтова батерийка. Функцията й беше проста, а механизмът — сложен. Холкрофт твърдеше, че в наши дни тя се използва доста често. Тя идентифицираше наличието на електронни подслушвателни устройства на площ два и седемдесет на два и седемдесет метра. Алекс искаше да я задейства в мига, в който се настани в стаята си. Вместо това обаче, той лекомислено беше отворил вратите към малката си тераса и се беше загледал за няколко минути в тъмната величествена верига на Сините планини в ясната нощ в Кингстън.