Всички приготовления бяха направени, графиците съставени и срокът за „влошаване“ на брака определен. Тя каза на успокоилия се Бут, че ще се опита да запази отношенията им при условие, че той никога няма да й говори за страничната си дейност.
Половин година Алисън Джерард Бут докладвала за дейността на мъжа си, идентифицирала хора от снимки, поставяла подслушвателни устройства в хотелски стаи, леки коли и в собствения си апартамент. Тя правела всичко това с надеждата, че Дейвид Бут, независимо от обвиненията срещу него, ще бъде запазен от физическа разправа. Дотолкова, доколкото Интерпол можел да му я осигури.
Нищо обаче не било гарантирано.
— Кога свърши всичко това? — попита Алекс.
Алисън погледна за кратко тъмната, зловеща панорама на Сините планини, която се издигаше мрачно на няколко мили на север.
— Когато чух един ужасен запис. Не можех да го слушам, той беше още по-ужасен, защото аз го бях записала.
Една сутрин след лекция в университета агент на Интерпол пристигнал в офиса й във факултета по геология. В куфарчето си той носел касетофон и запис на разговор между мъжа й и свръзката на маркиз дьо Шательоро, боса на операциите с наркотици. Алисън седнала и слушала гласа на пропаднал човек, който с пиянски тон обяснявал за разпадането на брака си с обичана от него жена. Тя го чула да вика гневно и да плаче, да се самобичува за това, че е такъв нещастник. Той говорел как тя не го допускала до леглото си, как го отхвърляла изцяло. Накрая си признал, че мразел да я използва, че ако тя разберяла, щял да се самоубие. Това, което той бил направил, било да потвърди, че тя няма никаква връзка с операциите на Шательоро. И го направил по най-добрия начин.
— Интерпол разбра, че слушането е също толкова болезнено, колкото и записването. Дейвид беше научил по някакъв начин с какво се занимавам. Пращаше съобщение. Време беше да се спасявам.
Разводът бил организиран за четиридесет и осем часа в Хаити. Алисън Бут била вече свободна.
И всъщност изобщо не била свободна, до една година ще ги хванат всички — Шательоро, Дейвид… И някъде някой ще съпостави всички факти. Някъде в тях ще фигурира и жената на Бут…
Алисън взе чашата си, отпи и се опита да се усмихне.
— Това ли е всичко? — попита Алекс, без да е сигурен в отговора й.
— Това е, господин МакОлиф… А сега кажете честно, щяхте ли да ме наемете, ако знаехте всичко това?
— Не, нямаше… Чудно защо не го знаех.
— Това не е информация, която можете да получите от университета, от емиграционните служби или от някой друг.
— Алисън? — МакОлиф се опита да прикрие внезапния страх, който го обзе. — Но вие наистина разбрахте за експедицията от университета, нали?
Момичето се засмя и повдигна хубавите си вежди в подигравателен протест.
— Господи, обясни му всичко… Не, признавам, че прескочих доста равнища. Това ми даде възможност да събера онази много внушителна папка с документи за вас.
— Как научихте за експедицията?
— От Интерпол. Те търсеха подходящо място за мен от месеци насам. Извикаха ме десет-дванадесет дни прели интервюто.
На МакОлиф не му се наложи да пресмята дните. Горе-долу десет-дванадесет дни преди интервюто той се беше срещнал един следобед с Джулиан Уорфийлд на площад „Белгрейвия“.
И малко по-късно — с един мъж на име Холкрофт от британското разузнаване.
МакОлиф отново почувства режеща болка в стомаха. Но този път тя беше по-остра, по-определена. Той обаче нямаше време да й обръща внимание. Към тях, през потъналата в сенки градина, вървеше някакъв човек. Алекс помисли, че той е пиян.
— Дяволите да те вземат, ето къде си бил! А ние се чудехме къде да те търсим. Всички сме в бара вътре. Уайтхол е страхотен на пианото. Жив чернокож Ноел Коуард!… А, между другото, надявам се, че багажът ти е пристигнал. Видях, че имаш проблеми, драснах на онези копелета да го изпратят където трябва. Ако са могли да разчетат пияния ми почерк.
Младият Джеймс Фъргюсън се строполи на празния стол и се усмихна пиянски на Алисън. После се обърна и погледна МакОлиф. Но усмивката му се изпари, когато срещна погледа на Алекс.
— Много съм ти задължен — каза МакОлиф тихо.
И тогава Алекзандър разбра всичко по очите на Фъргюсън. Зад престорено пиянския поглед онзи мислеше трезво и напрегнато.
Фъргюсън беше всичко друго освен пиян.
9.
Те решиха да останат будни цяла нощ. Това беше мълчаливият им, враждебен отговор на „гадните малки микрофончета“. Присъединиха се към останалите в бара и, както се полага на истински шеф, МакОлиф беше видян да говори с оберкелнера; всички знаеха, че директорът щеше да плати сметката.