И — поне за момента — беше съвсем трезвен.
Защо Джеймс Фъргюсън беше започнал цялото това представление? МакОлиф щеше да го попита за това сутринта. Също и за някои други неща като бележката с „пияния почерк“, която стана причина за появата на „оборудвания“ с подслушвателно устройство куфар.
— Горкият, ще се чувствува ужасно сутринта — Алисън беше застанала до Алекс. Двамата гледаха как семейство Йенсен изнасят Фъргюсън през вратата.
— Надявам се, че просто е прекалил тази вечер и няма да превърне това в навик.
— Хайде, Алекс, недейте да ставате стар мърморко. Той е чудесен младеж, който просто е изпил малко повече — Алисън се обърна и погледна опразнената маса. — Е, изглежда партито свърши, така ли?
— Мислех, че се бяхме разбрали да не го прекъсваме.
— Уморена съм и не ми се стои тук повече. Пък се разбрахме също да проверим и моя багаж с твоята магическа кутийка. Ще се качим ли?
— Разбира се — МакОлиф повика келнера.
Те тръгнаха по хотелския коридор. Когато приближиха стаята на Алисън, МакОлиф взе ключа й.
— Ще се отбия за малко при Уайтхол.
— Но как? Вече е много късно.
— Каза, че иска да говори с мен, насаме. Нямам представа за какво. Но няма да се бавя. — Той вкара ключа в ключалката, отвори вратата и в един момент усети, че задържа Алисън в рамката на вратата, докато светна лампата и огледа вътре.
Единичната стая беше празна, свързващата врата към неговата беше все така отворена, както я бяха оставили преди няколко часа.
— Поразена съм — прошепна Алисън, подпирайки игриво брадичката си на опънатата, преградила входа ръка на МакОлиф.
— Моля? — той отмести ръката си и мина към свързващата врата. Лампата в стаята му светеше както я оставиха. Той затвори тихо вратата, извади скенера от сакото си и прекоси стаята към леглото, върху което един до друг се намираха двата куфара на Алисън. Повдигна уреда над тях, но скалата не помръдна. Обиколи стаята бързо, проверявайки я отгоре до долу откъм всички ъгли. Стаята беше чиста.
— Какво казахте? — попита той тихо.
— Пазите ме. Това е чудесно.
— Защо лампата не свети в тази стая както в моята — той не чу думите й.
— Защото я загасих. Аз се връщах тук, взех си чантата, сложих си малко червило и се върнах в стаята Ви. До вратата има ключ, от който загасих.
— Не си спомням.
— Бяхте много разстроен. Смятам, че моята стая е далеч по-малко интересна от Вашата — Алисън влезе и затвори вратата към коридора.
— Грешите, но все пак говорете тихо. Тези проклети уреди могат ли да чуват през стените и вратите?
— Не, не мисля — тя видя как той взе куфарите й и ги понесе през стаята. Спря се пред гардероба, докато търсеше багажно шкафче. — Не сте ли твърде припрян?
— Моля?
— Какво правите с куфарите ми? Още не съм си разопаковала багажа.
— Ах, да — МакОлиф усети червенина по лицето си. Той се почувства като пълен идиот. — Съжалявам. Бихте могли да кажете, че съм насила учтив.
— О не, просто много бързате.
Занесе куфарите обратно до леглото и се обърна към нея. Беше толкова уморен.
— Това беше един ужасен ден… много объркан ден — каза той. — Още по-ужасното е, че все още не е свършил, остава да видя Уайтхол… Пък в съседната стая, ако изхъркам или кажа нещо насън, или отида до тоалетната, без да затварям вратата — всичко ще бъде записано на магнетофонна лента. Не че това много ме интересува, но в никакъв случай не прави живота ми по-приятен… Докато съм се разприказвал, ще Ви кажа още нещо. Вие сте прекрасно, прекрасно момиче… и сте права, че съм припрян… например в този момент много ми се иска да Ви прегърна, да Ви целуна и да усетя прегръдката Ви и… толкова Ви желая,… и Вие имате красива усмивка и се смеете толкова хубаво,… когато се смеете искам да Ви гледам и да докосвам лицето Ви… и единственото, което искам, е да Ви прегърна и да забравя всичко… Свърших и Вие можете да ме пратите по дяволите, защото всичко това са глупости.
Алисън Бут стоеше мълчаливо и на МакОлиф му се стори, че тя го гледа твърде дълго. След това тя бавно се приближи до него.
— Знаеш ли, колко си смешен с тези куфари в ръцете? — прошепна тя и, като се наведе напред, го целуна по устните.
Той пусна чантите на пода, шумът от падането им накара двамата да се усмихнат. Той я придърпа към себе си, беше толкова приятно, той усети топлина, растяща възбуда. Слети в целувка, техните влажни устни проникваха навсякъде, притискаха се, разширяваха се. Алекс усети, че Алисън трепереше, че се притискаше към него със сила, която беше породена не само от страст, но и от страх. Липсваше колебание, възможност за отстъпление, имаше единствено силно желание.