Докато я слагаше бавно на леглото, тя разкопча копринената си блуза и сложи ръката му върху гърдите си. Той я галеше, а тя затвори очи и прошепна:
— Мина много време, Алекс. Мислиш ли, че Уайтхол може да те почака? Защото аз не мога.
Те лежаха един до друг, голи, под меките завивки. Тя се подпря на лакът, косата й падна върху лицето й и тя погледна Алекс. Прокара пръсти по устните му, после се наведе и, целувайки го, очерта устните му с език.
— Аз съм безсрамница — каза тя, като се усмихваше. — Искам да се любя с теб цяла нощ. И през по-голямата част от деня също. Жадна съм, но намерих кладенец и сега искам да остана тук.
Той вдигна ръка и остави косата й да пада свободно между пръстите му. После прокара ръка по кичурите й надолу до извивките на тялото й и хвана лявата й гръд.
— Няма да губим много време за храна и спане.
Телефонът тихо иззвъня. Звънът идваше от междинната врата. От неговата стая.
— Закъсня за Уайтхол — каза Алисън. — По-добре вдигни слушалката.
— Проклетият господин Ноел — той изскочи от леглото, отиде бързо до вратата, отвори я и влезе в стаята. Докато вдигаше слушалката, погледна дръпнатите пердета на балконската врата. Беше благодарен, че Алисън имаше такъв опит. Стоеше абсолютно гол, освен — защо ли не ги беше свалил — чорапите.
— Казах двадесет минути, МакОлиф. Мина вече почти час. — По гласа на Уайтхол си личеше, че е много ядосан.
— Съжалявам. Казах ти „приблизително“. За мен един час е „приблизително“. Особено, когато някой ми заповядва да върша нещо, без да има абсолютна необходимост за това.
— Да не спорим. Идваш ли?
— Идвам.
— Кога?
— След двадесет минути — Алекс тръшна слушалката по-силно, отколкото трябваше и погледна към куфара си. Който и да беше на другия край на този микрофон, той вече знаеше, че МакОлиф ще излиза от стаята си, за да се срещне с някого, който се опитваше да му нарежда нещо в три часа сутринта. Щеше да помисли за това по-късно.
— Знаеш ли, ти си много красив. Навсякъде си красив — каза Алисън, когато той влезе в стаята.
— Наистина си безсрамница.
— Защо си с чорапи? Доста интересен вид имаш.
Тя седна в леглото, прикри гърдите си с чаршафа и взе цигарите от нощното шкафче.
— Запали една и на мен. Докато се облека — МакОлиф потърси с поглед дрехите си, които беше съблякъл с такава бързина преди половин час.
— Разстроен ли беше? — тя му подаде цигарата, докато той си нахлузваше панталоните с риза в ръка.
— Да. Доста е нагъл.
— Струва ми се, че Чарлз Уайтхол иска да си върне на някого или на нещо — каза Алисън, гледайки го безизразно. — Много е зъл.
— Може би е заради дискриминацията. Не е премахната окончателно — Алекс закопча ризата си.
— Може би. Може би затова не прие комплиментите.
— Кое? — попита Алекс.
— Забавлението, което той направи долу, беше много добре премислено и подготвено. То подхождаше за Ковънт Гардън, а не за нощен бар. Или за голямата зала на Обединените Нации.
Алекс почука тихо на вратата на Уайтхол. Ямаецът му отвори, облечен в бродирано японско наметало хопи. Под шарената дреха Уайтхол носеше яркия си раиран панталон и кадифени чехли.
— Заповядай, влез. Този път подрани. Не се минали още и петнадесет минути.
— Ти си се побъркал. Минава три. По-добре да не си гледам часовника — Алекс затвори вратата след себе си. — Надявам се ще ми кажеш нещо важно, защото ако не го направиш, ще ме изкараш от кожата.
Чернокожият отиде до бюрото, взе от него сгънат лист хартия и посочи на МакОлиф едно кресло.
— Седни. Аз съм не по-малко уморен от теб, но все пак трябва да поговорим.
Алекс седна на креслото и каза:
— Слушам те.
— Нека се разберем поне този път. Това няма да повлияе върху приноса ми за експедицията.
— Радвам се да го чуя. Не съм те взел да забавляваш хората долу.
— Това е само предимство — каза Уайтхол студено. — Не ме подигравай. Умея да го правя.
— Знам, че умееш. Нещо друго?
Уайтхол повъртя листа в ръцете си.
— Ще има периоди, в които ще трябва да отсъствам. Не повече от ден-два. Естествено, ще те уведомявам предварително и ако е възможно ще отменям заетостта си.
— Ще правиш какво? — МакОлиф се премести напред. — Ако… е възможно… ще нагаждаш своя график към моя! Ти си ненадминат. Надявам се, че експедицията няма да ти е в тежест.
Уайтхол се изсмя безразлично.
— Няма. Точно това търсех. Ще видиш, ще ти Хареса… макар че не разбирам защо трябва изобщо да ме е грижа за това. Виждаш ли, не мога да приема целите на тази експедиция като достатъчно основателни. Подозирам, че има и други хора, които споделят това мнение.