— Едва ли ще се съглася с такива условия.
— Моля те. Повярвай ми.
Човекът не лъжеше. Алекс разбираше това много добре.
— Добре… — каза той — Познавам северния бряг много добре. Работих за „Кайзер боксит“. Смятаха ме за добър професионалист — събрах добър екип и имам добро реноме.
— Добре, добре, давай по същество.
— Когато оглавих екипа, правителството на Ямайка обеща да ми опрости петдесет процента от данъка за период от шест години. Това означаваше стотици хиляди долари… Това е всичко.
Уайтхол продължаваше да седи неподвижно с ръце под брадата. Той приличаше на елегантно малко момче с тяло на мъж.
— Не е за пренебрегване — завърши той. — Поне според Кингстън всичко е за продан. Това може би е мотивът на Шательоро.
Алекс стоеше зад креслото.
— Добре. Това е моята причина да съм тук. А твоята?
— Добре, че ми каза за договора си. Ще се постарая да бъде изпълнен. Ти заслужаваш това.
— Какво означава това, по дяволите?
— Означава, че аз съм тук в качеството си на политическо лице. Това засяга само Ямайка. Вие трябва да се отнасяте с уважение към това условие и… към моето доверие. Аз така или иначе ще отричам, а вие ще изцапате ръцете си с неща, които засягат само Ямайка. Обаче в края на краищата ние ще вземем Кингстън под наш контрол.
— О, Господи! Проклетата революция идва и тук!
— Тази революция ще бъде различна, господин МакОлиф. Простичко казано, аз съм фашист. Фашизмът е единствената надежда за моя остров.
10.
МакОлиф отвори очи, измъкна ръката си от завивките и видя, че е десет и двадесет и пет. Той възнамеряваше да стане най-късно към осем — девет.
Трябваше да се срещне с един човек. Той страдаше от артрит и работеше в рибния магазин, наречен „Талън“.
МакОлиф погледна към Алисън. Тя се беше свила на кълбо настрани от него, косата й беше разпиляна върху чаршафите, а лицето — скрито във възглавницата. Тя е чудесна, помисли си той. Не, мина му друга мисъл през ума, те двамата бяха чудесни заедно. Тя беше… как го беше нарекла? Пресъхнала. Тя беше казала: „Бях пресъхнала, но стигнах до извора…“ И тя беше…
Чудесна.
Но мислите го обсебиха отново.
Едно име, което преди двадесет и четири часа не му говореше нищо, внезапно се оказа непозната сила, с която трябваше да се съобразява. Тази сила му беше натрапена поотделно от двама души, които допреди седмица не познаваше.
Шательоро. Маркиз дьо Шательоро.
В момента той се намираше в Савана-ла-Мар, на югозападния бряг на Ямайка.
Чарлз Уайтхол скоро щеше да се срещне с него, ако досега не са се срещали. Чернокожият фашист и френският финансов магнат. Това приличаше на сценка от водевил.
Но Алисън Бут носеше смъртоносна ампулка в чантата си в случай, че се срещне с него или с онези, които работеха за него.
Каква връзка съществуваше между тях? Не можеше да няма връзка.
Той се протегна, внимаваше да не я събуди, макар че му се искаше да я прегърне, да плъзне ръце по тялото й и да я люби нежно тази сутрин.
Не можеше да го направи. Трябваше да свърши твърде много неща. Имаше твърде много материал за размисъл…
Той се зачуди какви ли инструкции ще му изпратят и колко ще трябва да чака, за да ги получи. А как ли щеше да изглежда болният от артрит човек в рибния магазин „Талън“?
Не по-малко важно беше да разбере къде, за бога, се намира Сам Тъкър? Той трябваше да стигне до утре в Кингстън. Сам не беше от хората, които ще излязат в отпуск, без да споменат нито дума; беше прекалено симпатичен човек. И все пак имаше случаи, когато…
Кога щяха да получат разрешение да излетят на север и да започнат същинското проучване?
Той нямаше да научи отговорите, като зяпа тавана над леглото на Алисън Бут, а и не възнамеряваше да се обажда по телефона от собствената си стая.
Усмихна се, като си помисли за „гадните малки микрофончета“ в куфара си. Дали съществуваха гадни малки човечета, свити над апарати за приемане на сигнала в тъмни стаички? Дали те чакаха някакъв звук, който все не идваше?
Това определено му достави удоволствие.
— Мога да чуя мислите ти — гласът на Алисън беше приглушен от възглавницата. — Не смяташ ли, че това е забележително?
— Това ме плаши.
Тя се претърколи към него със затворени очи, усмихна се и го докосна под одеялата.
— Освен това се протягаш много възбуждащо.
Тя погали плоския му корем, после бедрата му и тогава МакОлиф усети, че отговорите ще трябва да почакат. Притегли я към себе си; тя отвори очи и повдигна завивките така, че да не ги разделя нищо.