Всичко свърши. Гласовете заглъхнаха. Мъжът се отпусна в краката му.
МакОлиф отстъпи назад. Той беше изплашен, нещо беше станало с него. За няколко ужасяващи секунди му се стори, че се е върнал на хълмовете в Корея. Погледна надолу към неподвижния ямаец под себе си Главата му беше извита и притисната към килима, от розовите му устни се стичаше кръв.
Слава богу, човекът дишаше.
Всичко стана заради пистолета. Проклетият пистолет! Не очакваше оръжие. Борба да. Гневът му имаше оправдание за това. Беше си го представял като бъркотия — напрегната и бърза. Щеше да се изправи очи в очи с човека, който подслушваше, да го поизмъчи и да го накара насила да тръгне с него. Да го поизмъчи, да даде урок на алчния му работодател.
Но не и това.
Това беше борба на живот и смърт. Жестокостта на оцеляването.
Лентите. Гласовете. Развълнуваните гласове продължаваха да се чуват от микрофоните на бюрото.
Това, което беше чул, не беше телевизор. Звуците идваха от кухнята на „Кортли Менър“. Някакви мъже викаха, други им отвръщаха сърдито, чуваха се нарежданията на шефовете и хленчещите оплаквания на подчинените. Всички бързаха трескаво, бяха развълнувани… повечето звуци бяха неразбираеми. Сигурно са вбесили подслушвачите.
След това Алекс забеляза въртящата се лента. Неизвестно защо тя се намираше на пода, отдясно на бюрото. Магнетофонът беше малък „Уолънсак“ и лентата му се въртеше, сякаш всичко си е по старому.
МакОлиф сграбчи двата микрофона и ги удари няколко пъти един в друг, докато дървото се разцепи и кутийките, в които бяха поставени, се счупиха. Той измъкна черните калъфчета и жиците и ги запрати в другия край на стаята. После отиде от дясната страна на бюрото и стовари петата си върху магнетофона, като раздроби многобройните плоски копчета, докато отвътре не се разнесе облак дим и лентата спря да се върти. Алекс откачи ролката. Можеше да я запали, но на нея нямаше записано нищо съществено. МакОлиф нави двете ролки на пода. Тънката лента оформи на килима тясно „V“.
Ямаецът изстена, очите му премитаха, той преглътна и се закашля.
Алекс вдигна пистолета от пода и го напъха в колана си. Отиде в банята, пусна студената вода и хвърли в мивката една хавлиена кърпа.
После МакОлиф извади мократа кърпа от мивката и се върна при кашлящия, изранен ямаец. Коленичи, помогна на човека да седне и му изтри лицето. Водата потече по ризата и панталоните на мъжа… и се смеси с кръвта.
— Съжалявам — каза Алекс. — Не исках да те нараня. Нямаше да го направя, ако не се беше опитал да вземеш онзи проклет пистолет.
— Гуспудине! — произнесе ямаецът и се закашля. — Ти си полудял, гуспудине! — той се хвана за гърдите и се преви от болка, — докато се мъчеше да се изправи на крака. — Ти изпочупи… всичко, гуспудине! — каза пребитият човек, като гледаше съсипаното оборудване.
— Разбира се, че го счупих! Може би твоят господин Крафт ще разбере посланието. Ако иска да си играе на промишлен шпионаж, нека си играе в нечий друг заден двор. Аз не понасям намеса… Хайде да вървим — Алекс хвана човека за ръката и го поведе към вратата.
— Не, гуспудине! — изкрещя негърът, като се дърпаше.
— Да, гуспудине — каза спокойно МакОлиф. — Идваш с мен.
— Къде, гуспудине?
— Да се срещнеш с един дребен старец, който има рибен магазин, нищо повече — Алекс го побутна. Негърът се хвана за гърдите. „Ребрата му са счупени“, помисли си Алекс.
— Моля ти се, гуспудине! Не викай полицията, гуспудине! Губя всичко! — тъмните очи на ямаеца се молеха, той се държеше за ребрата.
— Ти се опита да извадиш пистолет, мой човек! Това е много сериозно.
— Туй не е мой пистолет. Тоз пистолет няма патрони, гуспудине.
— Какво?
— Глей, виж, гуспудине! Моля! Аз имам добра работа… Аз не правя лошо на никого…
Алекс не го слушаше. Той извади пистолета от колана си.
Това изобщо не беше оръжие.
Това беше сигнален пистолет от онези, които използват съдиите при надбягвания.
— О, за бога… — Артър Крафт младши си играеше — игрички за малки момчета с играчки за малчугани.
МакОлиф погледна паникьосания ямаец.
— О’кей, човече. Само предай на шефа си какво съм казал. Следващия път ще го завлека в съда.
Това беше глупаво, помисли си Алекс, докато излизаше в коридора и затръшваше вратата. Нямаше да има съд. Много по-добре щеше да е да се обърне към Джулиан Уорфийлд или към неговия враг Р. С. Холкрофт. Сравнен с „Дънстоун Лимитид“ или с Британското разузнаване, Артър Крафт е кръгла нула.