Една маловажна намеса, която вероятно нямаше да продължи.
Излезе от асансьора и се опита да си спомни разположението на телефонните кабини. Досети се, че бяха наляво от входа, до първото гише.
Кимна на чиновниците, като си мислеше за домашния телефон на Уестмор Талън.
— Господин МакОлиф, сър? — заговори го един висок ямаец с много широки рамене, подчертани от тясно найлоново сако.
— Да?
— Бихте ли ме последвали, моля?
Алекс се втренчи в мъжа. Той беше спретнат, с изгладен панталон, а под найлоновото му сако се виждаха бяла риза и вратовръзка.
— Не… защо да идвам с вас?
— Моля ви, имаме много малко време. Отвън ви чака един човек. Казва се господин Тъкър.
— Какво? Как…
— Моля ви, господин МакОлиф. Не мога да стоя тук.
Алекс последва ямаеца навън през стъклените врати. Когато стигнаха до алеята за коли, той видя човека с жълтата риза, който работеше за Крафт, да идва от паркинга. Мъжът спря и го погледна, сякаш не беше сигурен какво да прави.
— Моля ви, побързайте — каза ямаецът. Той вървеше на няколко крачки пред МакОлиф, но изведнъж се впусна да бяга. — Надолу покрай портата. Колата ни чака!
Те изтичаха по алеята покрай каменните стълбове на портата.
Зеленият шевролет чакаше отстрани на пътя, двигателят му работеше. Ямаецът отвори на Алекс задната врата.
— Качвайте се!
МакОлиф се качи.
Сам Тъкър беше заел по-голямата част от задната седалка. Външните светлини се отразяваха в буйната му рижа коса. Той протегна ръка.
— Радвам се да те видя, момче!
— Сам!
Колата потегли рязко и Алекс залитна. Видя, че на предната седалка има трима мъже. Шофьорът беше с бейзболна шапка, а третият — масивен почти колкото Сам Тъкър — беше притиснат между шофьора и ямаеца, който го беше пресрещнал в лобито на „Кортли“. Алекс пак се обърна към Тъкър.
— Какво става, Сам? Къде се губиш, по дяволите?
Обаче Сам Тъкър не отговори. Вместо него се обърна негърът до прозореца, същият човек, който беше довел Алекс по алеята. Той каза тихо:
— Господин Тъкър е при нас, господин МакОлиф… Ако успеем да задържим събитията под контрол, ние ще бъдем вашата връзка с Халидон.
14.
Те пътуваха почти час. На МакОлиф му се стори, че колата се изкачва все по-нагоре и по-нагоре. Виещият се път правеше неочаквани завои, закрити от буйната тропическа растителност. Някои отсечки на пътя не бяха павирани. Колата едва ги преминаваше, ръмженето на ниската скорост показваше, че моторът едва издържа.
МакОлиф и Сам Тъкър си говореха тихо. Те бяха наясно, че мъжете на предната седалка чуват разговора им. Това, изглежда, не тревожеше Тъкър.
Историята, която разказа Сам, беше напълно логична, като се вземеха предвид неговите навици и начинът му на живот. Сан Тъкър имаше приятели или познати в много точки на света, за които хората не знаеха. Той не ги криеше съзнателно, но те бяха част от личния му живот и нямаха нищо общо с професията му.
Един от тези хора бил Уолтър Пиърсол.
— Миналата година ти споменах за него, Алекзандър — каза Тъкър в тъмнината на задната седалка. — В Очо Риос.
— Не си спомням.
— Казах ти, че съм срещнал един учен в Карик Фойл и че смятам да прекарам някой и друг уикенд с него.
„Това е то“, помисли си Алекс. Той наистина беше чувал името Карик Фойл по-рано.
— Сега се сетих. Имаше нещо за цикъл лекции в Кингстънския институт.
— Точно така. Уолтър беше човек със стил. Макар и антрополог, не те отегчаваше до смърт. Изпратих му телеграма по въздуха, че се връщам.
— Ти си се свързал и с Ханли. Точно той вдигна шумотевица.
— Обадих се на Боб, когато стигнах в Монтего. От любов към спорта. Нямаше как да се свържа с него по-късно. Пътувахме бързо и когато стигнахме до крайната цел, там нямаше телефон. Предположих, че той ще се вбеси.
— Той беше разтревожен, а не сърдит. Ти направо изчезна.
— Не е трябвало да се притеснява. Аз имам приятели на този остров, а не врагове. Поне никой от нас двамата не познава някой, който да ме мрази.
— Какво се случи? Ти къде отиде? Тъкър му разказа.
Когато той пристигнал в Монтего Бей, Пиърсол му бил оставил съобщение на гишето за пристигащи. Сам трябвало да се обади на антрополога в Карик Фойл след като се настани. Той постъпил точно така, но един прислужник от Карик Фойл му казал, че Пиърсол ще се върне чак късно Вечерта.
Тогава Тъкър се обадил на стария си приятел Ханли и двамата се напили, както имали обичай да правят винаги, когато се срещали.
На сутринта, докато Ханли още спял, Сам излязъл от хотела да си купи пури.