— Откъде знаеш всичко това? — прекъсна го Алекс.
Негърът до прозореца хвърли един мигновен поглед към шофьора. Макар че мъждивата светлина и бягащите сенки му пречеха, на МакОлиф му се стори, че шофьорът кимна незабележимо.
— Ние хванахме хората, които дойдоха в Мо’Бей след господин Тък. Повече не ти трябва да знаеш, гуспудине… Те убиха доктор Пиърсол заради това.
— Кой го уби?
— Ако знаехме кои са, щяхме да ги обесим в парка „Виктория“.
— Какво ви казаха… ония хора в Монтего?
На Алекс му се стори, че негърът, който говореше, отново погледна към шофьора. След няколко секунди той отговори:
— Онези хора в Кингстън смятаха, че доктор Пиърсол ще продължи да се намесва. Това, че той се е опитал да те намери, гуспудине, е било доказателство. Като са го убили, те са си махнали голяма беля от главата.
— А вие не знаете кой го е направил…
— Наели са чернилки, гуспудине — прекъсна го негърът.
— Това е лудост! — каза МакОлиф колкото на Сам Тъкър, толкова и на себе си. — Хора да убиват себеподобни… мъже да преследват други мъже. Това е пълна лудост!
— Защо ли тия неща изглеждат лудост на човек, който ходи в рибния магазин на Талън? — попита внезапно негърът.
— Откъде… — МакОлиф млъкна. Той се обърка, и толкова беше внимавал — Откъде разбрахте за това? Нали ви избягах на площадката за надбягвания?
Ямаецът се усмихна. Проблясващите светлини се отразиха през прозореца в лъскавите му зъби.
— Всъщност океанската пъстърва не важи пред сладководната, гуспудине.
Продавачът! Безразличният продавач с раираната ленена престилка.
— Значи човекът на щанда е от вашите. Това е твърде добре — каза спокойно МакОлиф.
— Ние сме много добри. Уестмор Талън е британски агент… Той прилича на англичаните: осигурява си тайната помощ на монополистите. И е също толкова тъп. Старите му съученици от „Итън“ може и да му вярват, но неговите съотечественици му нямат доверие.
Ямаецът вдигна ръка от седалката и се обърна напред. Той беше свършил.
Сам Тъкър заговори замислено и откровено:
— Алекзандър… по дяволите, кажи ми какво става. Какво си направил, момчето ми?
МакОлиф се обърна към Сам. Неговият огромен, жизнен, компетентен стар приятел го гледа-Л1е в тъмнината, а по лицето му преминаваха резките проблясъци на светлините. В погледа на Тъкър се четеше объркване и болка. И гняв.
„По дяволите, какво толкова съм направил“, помисли си Алекс.
— Стигнахме, гуспудине — каза шофьорът с бейзболната шапка, който не си беше отворил устата през цялото пътуване.
МакОлиф погледна през стъклото. Сега околността беше равнинна, но разположена нависоко и заобиколена от хълмове. Местността се осветяваше на места от ямайската луна, чиято светлина се процеждаше през ниските облаци над Сините планини. Намираха се на един разкалян път; в далечината, може би на четвърт миля, се забелязваше някаква сграда. Това беше малка, подобна на колиба постройка. През единствения й прозорец се виждаше мъждива светлина. Отдясно имаше две други… постройки. Това не бяха нито сгради, нито къщи, нито колиби, а нещо неопределено, просто безформени, охлузени силуети… може би полупрозрачни? Да… от жици и платнища. Или мрежа… Бяха големи, подобни на навеси съоръжения, укрепени от многобройни стълбове. Тогава Алекс разбра: земята зад тентите беше утъпкана и разделена на парчета от по девет-десет метра, а по границите им имаше незапалени фенери. Тентите представляваха камуфлажни хангари, а земята — самолетна писта.
Те бяха стигнали до някакво планинско летище, необозначено на картите.
Шевролетът забави ход, когато наближи една постройка — малка ферма. Зад ъгъла на сградата имаше стар трактор, а наоколо бяха разхвърляни небрежно земеделски сечива — рала, хомоти, вили. На лунната светлина инструментите изглеждаха като застинали реликви, които не се използваха и само събуждаха мъртви спомени.
Камуфлаж.
Както бяха маскирани и хангарите. Това беше летище, което не фигурираше на никоя карта.
— Господин МакОлиф? Господин Тъкър? Елате с мен, ако обичате — негърът до прозореца отвори вратата и слезе от колата. Сам и Алекс го последваха. Шофьорът и третият ямаец останаха вътре. Когато пътниците се отдалечиха от колата, шофьорът натисна газта и се оттегли по разкаляния път.
— Къде отиват? — попита разтревожено МакОлиф.
— Да скрият колата — отговори негърът. — От Кингстън нощем изпращат насам въздушни патрули с надеждата да намерят някое поле като това и ако имат късмет — да забележат някой малък самолет, който пренася наркотици.