— Здравей, Алекс.
— Здравей.
Той се почувства неловко.
— Останах тук, защото си помислих, че твоят приятел Тъкър може да се обади и да не чуя телефона.
— Би могла да измислиш и по-добра причина — той се усмихна и се приближи към леглото. Тя вдигна капсулата и я зави. Последва същото щракване както преди няколко секунди. Тя остави странното оръжие на нощната масичка.
— Освен това исках да поговорим.
— Това звучи като заплаха — той седна. — Не успях да ти се обадя… всичко стана толкова бързо. Сам дойде, той просто влезе през проклетите врати във фоайето и се зачуди защо съм се притеснявал толкова… После, докато се регистрираше, се обади Латъм. Той доста се е разтичал, мисля, че го раздвижих с идеята да тръгна за Очо Риос още утре. Има много части от оборудването, които не са закарани в Боскобел…
— Телефонът ти не е звънял — прекъсна го тихо Алисън.
— Какво?
— Господин Латъм не се е обаждал в стаята ти.
МакОлиф беше подготвен, той не беше забравил тази дребна подробност.
— Защото бях казал да му предадат, че сме на вечеря. Щяха да ме повикат в ресторанта.
— Това е много добре, Алекс.
— Какво ти става? Казах на служителя да ти се обади и да ти обясни. Ние наистина бързахме, Латъм каза, че трябва да отидем в склада… на „Крофорд стрийт“, до доковете… преди да ги затворят за през нощта.
— Това не беше много добре. Би могъл да го направиш по-убедително.
МакОлиф забеляза, че Алисън е напълно сериозна и ядосана.
— Защо говориш така?
— Не са ми се обаждали от рецепцията, чиновникът не ми е обяснил нищо…
Алисън произнесе думата „чиновник“ с американски акцент, като подчерта различното й звучене от английското произношение.
— Това е обидно. Обади ми се някакъв „помощник“ на господин Латъм. И него не го биваше особено. Той не знаеше какво да ми отговори, когато поисках да говоря с Латъм. Той не го очакваше… Знаеше ли, че Джералд Латъм живее в „Барбикън“, квартал на Кингстън? Има го в телефонния указател.
Момичето млъкна. Последва напрегнато мълчание. Алекс заговори тихо. Той каза:
— Той си е бил вкъщи.
— Той си беше вкъщи — отговори Алисън. — Не се безпокой. Той не знаеше кой се обажда. Първо говорих с някаква жена, а когато той вдигна телефона, затворих.
МакОлиф си пое дълбоко дъх и бръкна в джоба на ризата си, за да си извади цигарите. Той не беше сигурен, че има какво да каже.
— Съжалявам.
— Аз също — каза тя тихо. — Утре сутринта ще подам официална молба за напускане. Ще трябва да приемеш разписка за парите за билета и всички други разходи, за които отговарям. За известно време ще имам нужда от всичките си пари. Сигурна съм, че ще си намеря работя.
— Не можеш да постъпиш така — МакОлиф усети, че изговаря думите високо и силно, и разбра причината. Алисън наистина искаше да напусне екипа, тя щеше да го направи. Ако мотивите й да дойде в Ямайка не бяха такива, каквито беше казала-, тя не би си тръгнала. — За бога, не можеш да напуснеш, защото съм те излъгал къде съм прекарал няколко час! По дяволите, Алисън, ти не можеш да ми държиш сметка!
— О, я не се дръж като надуто, засегнато магаре! И за това не те бива… Няма пак да се лутам в тоя лабиринт, до гуша ми е дошло от него. Никога вече, чуваш ли! — внезапно гласът й заглъхна, тя притаи дъх и в очите й се появи страх: — Не издържам повече!
Той я погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти подробно ми описа дългия си разговор с ямайската полиция днес следобяд. Седалището им, участъка, полицаите… много подробно, Алекс. След като затворих телефона на Латъм, им се обадих. Те не бяха чували за теб!
16.
Той знаеше, че ще се наложи да започне разказа си отначало — от самото начало на тази безумна история. Налагаше се да й каже истината. Изпита облекчение при мисълта, че ще трябва да я сподели.
Цялата истина, така че тя да разбере смисъла, ако изобщо имаше някакъв смисъл. Той го направи.
И докато разказваше историята, усети, че отново се опитва да разбере всичко. Той говореше бавно, всъщност дори монотонно, като объркан човек.
Разказа за странното писмо на „Дънстоун Лимитид“, което го беше накарало да отиде от Ню Йорк в Лондон, за човека на име Джулиан Уорфийлд. За „финансовия експерт“ в хотел „Савой“, чиято пластмасова карта го представяше като „Холкрофт, P. С., Британско разузнаване“. За напрегнатите дни, когато той живееше в два свята, които отричаха собствената си реалност, за подготовката си, за тайните срещи, за смяната на коли, за наемането на екип под изцяло фалшиво прикритие. За паникьосания, слаб Джеймс Фъргюсън, нает да шпионира проучването от човек на име Артър Крафт младши, който не беше доволен от положението си на един от най-богатите хора в Ямайка. За арогантния Чарлз Уайтхол, чиято начетеност и познания не можеха да го издигнат над фанатичната преданост на някаква износена, стара и презряна концепция. За болния от артрит дребен жител на острова, чиято френска и африканска кръв му бяха проправили път в ямайската аристокрация и английското разузнаване през „Итън“ и „Оксфорд“.