Тя се намираше на върха на хълма, а пътят, който водеше към нея, представляваше дълго отклонение от „Джордж вели“ на запад и на Марта Брей на изток. Входът беше обрасъл с мангови дървета, палми, ибискус и орхидеи, които обграждаха също построената на етаж и половина белокаменна сграда. Къщата беше по-дълга, отколкото широка, а на първия етаж имаше огромни стаи. Навсякъде бяха поставени решетки от черно желязо — пред вратите и прозорците; Единствено спалните на втория етаж бяха остъклени, всички прозорци имаха щори от тиково дърво.
Най-голямо впечатление правеше задната част на „Хай Хил“, както се наричаше къщата. На изток от старото пасище с висока трева, в което лежеше Барък, от гората и полетата се спускаше под лек наклон задната поляна, обрасла с карибска трева, която беше мека като тази на игрищата за голф. Камъните, боядисани в снежно бяло, приличаха на зайчета в зелено море.
По средата на местността имаше средно голям басейн, монтиран от Пиърсол, със сини и бели плочки, които отразяваха слънчевата светлина така ярко, както и синьо-зелената вода в басейна. Край него се извисяваха над тревата масички и столове — те изглеждаха фини, но имаха яка конструкция.
Пазачът се появи отново и Мур затаи дъх колкото от учудване, толкова и от гняв. Пазачът си играеше с някакво куче, злобен на вид доберман. До този момент нямаше кучета. Това беше лошо, помисли си Барък, макар че, може би, не беше чак толкова лошо. Присъствието на кучето вероятно означаваше, че полицаят ще прекара на поста си повече време, отколкото е нормално. Полицаите имаха навика да оставят кучета при хората по две причини: или защото районът, където патрулираха тези полицаи, е опасен, или защото щяха да останат повече време на поста си. Кучетата имаха няколко фигури, предупреждаваха, пазеха и помагаха да убиеш времето.
Пазачът хвърли една пръчка, доберманът се втурна зад басейна, като едва не се блъсна в една масичка с железни орнаменти, и грабна пръчката в уста. Преди кучето да я е донесло, полицаят хвърли втора пръчка и обърка добермана, който пусна първата плячка и се втурна след втората.
Този е глупак, помисли си Барък, като наблюдаваше смеещия се пазач. Той не познаваше животните, а човек, който не познава животните, може да бъде хванат в капан.
Щяха да го хванат същата вечер.
18.
Беше ясна нощ. Навлязла в последната си четвърт, луната на Ямайка грееше ярко между високите брегове на реката.
Те маневрираха с откраднатия бамбуков сал из бързите води на Марта Брей, докато достигнаха мястото. Оттук до къщата в Карик Фойл не беше далеч.
Акостираха в малко, тъмно като в рог заливче, изтеглиха сала от водата и го скриха под гъсто разлистените, надвиснали като водопад от чадъри, мангрови дървета и палми.
В десантната група бяха четирима: Барък, Алекс, Флойд и Уайтхол. Сам Тъкър и Лорънс останаха в Бенгал Корт, за да охраняват Алисън.
Те пълзяха нагоре по склона през гъстия, заплитащ се в телата им листак. Склонът беше доста стръмен, а придвижването — мъчително бавно. Разстоянието до имението „Хай Хил“ не беше повече от миля, най-много — миля и четвърт, но на четиримата им трябваше почти цял час, за да го достигнат.
Чарлз Уайтхол си мислеше колко глупаво е от тяхна страна да изберат такъв маршрут. Ако охраната е само един човек и едно куче, какво им пречеше да използват кола до пътя под криволичещата половин миля входна алея и просто да повървят малко до входната врата на имението. В приведените от Барък аргументи, на Трилонската полиция се отдаваше много по-голяма съобразителност, отколкото тя в действителност притежаваше. Мур смяташе, че най-вероятно полицаите са поставили електронна алармена система по продължение на входната алея, тъй като подобни приспособления се използваха вече от месеци в хотелите на Монтего Бей, Кингстън и Порт Антонио. Следователно не можеха да поемат риска да задействат някое от тях.
Задъхани, те застанаха в южния край на стръмната морава на Пиърсол и погледнаха към къщата, наречена „Хай Хил“. Лунната илюминация подчертаваше безмълвността, спокойствието, грацията и солидността на белокаменното здание и то изглеждаше като монумент, изваян от алабастър. През пролуките на кепенците се прокрадваше светлина само на две места в цялата къща: от задната стая, която излизаше на моравата, и от централната спалня на втория етаж. Всичко останало тънеше в мрак, ако не се брояха подводните светлини на басейна. Внезапен полъх предизвика появата на вълнички по повърхността му и синкавата светлина от дълбините затанцува.