МакОлиф коленичи, хипнотизиран от онова, което последва в лунната светлина на Ямайка. Барък и Флойд пропълзяха обратно до пасището, като се пазеха да не покажат главите си над тревата и без да намаляват височината на своите животински крясъци. Доберманът се стрелна през моравата и нагази, без да намалява темпото, в избуялата трева. Към протяжния вой и грухтенето се прибави и яростният лай на раздразненото куче. Но в суматохата на ужасяващите звуци Алекс все пак успя да дочуе серия глухи изстрели: пистолетът с анестезиращите капсули беше задействан неколкократно.
Изведнъж силен вик заглуши издаваните от мъжете животински крясъци; пазачът изтича до края на моравата, пушката му беше готова за стрелба. И преди МакОлиф да може да осъзнае или разбере какво става, Чарлз Уайтхол сграбчи шепа камъни и ги запрати към осветения басейн. След това — още една.
Пазачът се извъртя и тръгна към водата. Уайтхол избута Алекс от пътя си, притича до края на високата трева и неочаквано изскочи на моравата точно пред него.
МакОлиф гледаше и не вярваше на очите си.
Уайтхол, изтънченият учен, мъжът с деликатното телосложение, „Чарли Господина“, се хвърли към мъжа, сграбчи го за гушата, като същевременно жестоко го ритна в корема, после стисна китката му, извиваше я дотогава, докато пушката падна от ръцете му. Мъжът изгуби почва под краката си, превъртя се и тупна на земята. Докато той все още потреперваше в тревата, Уайтхол бързо се прицели и с все сила заби тока на обувката си в черепа му, под челото. Тялото потръпна конвулсивно, след което притихна.
Писъците секнаха. Настъпи тишина.
Барък и Флойд се втурнаха през високата трева към моравата. Барък проговори:
— Благодаря ти, Чарли, човече. Сляпата стрелба можеше да ни улучи.
— Трябваше да го направя — отговори, спокойно Уайтхол. — Аз трябва да се запозная с онези документи.
— Да вървим тогава — каза Барък Мур. — Флойд, внеси тази свиня вътре и го завържи някъде.
— Не губете време — отряза ги Уайтхол, отправяйки се към къщата с кутия под мишница. — Просто го хвърлете в тревата. Мъртъв е.
Когато влязоха вътре Флойд ги поведе към стълбите на избеното помещение — в мазето на Пиърсол. Резервоарът се намираше в западната част и беше около шест стъпки дълбок, а на ширина — пет. Стените бяха сухи. Паяжини опасваха външните стени и покрива му. Барък забърса ефирните препятствия, изпречили се на пътя му и се спусна в отвора.
— По какво ще разбереш кои са блоковете? — попита припряно Уайтхол, стискайки здраво в ръка черната правоъгълна кутия.
— Има начин. Докторът ми обясни — отвърна Мур, докато изваждаше кутия кибрит от джоба си.
Той драсна една клечка и се вгледа в централната линия, като започна от север и бавно се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Държеше запалената клечка близо до стената и се взираше в цепнатините между блоковете в долната половина на ямата.
— Земен фосфор — отбеляза, Уайтхол тихо. — Събира се по ръбовете на бетона.
— Така е, човече. Но не е много. Стига само колкото да произведе малко пламъче или прашене.
— Губиш ценно време — изсъска Уайтхол. — Завий наляво, към северозападната точка, не към твоето „дясно“.
Тримата мъже едновременно се вторачиха в учения.
— Какво ти става, бе Чарли, човече? — Барък беше стъписан.
— Прави каквото ти казвам!… Моля те.
— Пак ли символите на араваките? — попита МакОлиф. — Онова… „пътуване към смъртта“ или както там го наричаше? Надясно от залязващото слънце?
— Радвам се, че го намираш забавно.
— Ни най-малко, Чарли. Уверявам те: ни най-малко — отговори меко Алекс.
— Охо… — Барък подсвирна докато малки пламъчета избухнаха от цепнатините на резервоара. — Чарли, ти имаш мозък в главата си, човече! Ето ги… Флойд подай ми инструментите!
Флойд бръкна в куртката си и извади дванадесет сантиметрово длето и сгъваем метален чук. Подаде ги на висшестоящия.
— Искаш ли помощ? — попита той.
— Мястото не е достатъчно за двама — отвърна Барък като започна да чука по продължение на цепнатините.
Три минути по-късно Мур бе успял да отдели първия блок от спойващия го в зидарията хоросан и започна да го отмества като бавно го издърпваше от стената на резервоара. Сега Уайтхол държеше прожектора и не откъсваше очи от действията на Мур. Най-накрая блокът беше изваден. Флойд се протегна надолу и го пое от ръцете на Барък.
— Какво има отзад? — Уайтхол насочи лъча светлина в зейналата дупка.
— Пространство, човече. Кафява пръст и празно пространство — каза Мур. — И май — капак на друга кутия. Доста по-голяма.