И той избута Алекс през вратата.
Вече отвън, МакОлиф виждаше като в сън подозрително спокойната морава: синкаво-зеленикавата светлина, идеща от дъното на басейна, осветяваше изящните градински мебели от ковано желязо. Той дочуваше виковете, разнасящи се някъде зад гърба му. Мъжете тичаха по дългата входна алея към страничната част на къщата. Алекс се чудеше дали могат да го забележат. Той се намираше към края на гората, която на пръв поглед изглеждаше непроницаема. С дясната си ръка притискаше продълговата кутия към себе си.
В този момент той получи отговор на въпроса, който го вълнуваше. Зад гърба му се разнесе изстрел. Куршумите припукаха над главата му. В тъмното на неравни интервали бясно присвяткаха огънчетата им. Мъжете стреляха напосоки.
Слава Богу най-после се добра до първите дървета.
В ума му се завъртяха отдавна забравени инструкции.
„Диагоналът. Бягай по диагонала. Къси, бързи прибежки, но не твърде къси. Само толкова, че да позволиш на врага за момент да те вземе на мушка.“
Беше давал подобни инструкции на десетки мъже из хълмовете на Корея.
Крясъците и виковете се сляха в истеричен хор и тогава един-единствен писък прониза какофонията. Макс Олиф се хвърли в рязко изникналата пред него растителност буен горски шубрак опасваше моравата от тази страна. Той падна в гъсталака и се претърколи наляво.
„Залегни. Да не те виждат. Претърколи се. Търкаляй се, за да оцелееш!“
Това беше квинтесенцията. Фундаментални тезиси по оцеляване.
Стори му се, че вижда мъже, преследващи го по нанадолнището, но в действителност нямаше преследвачи. Обаче пред очите му се разигра друга сцена, която го накара да настръхне също така, както когато двамата чернокожи инсценираха боричкането на дивите прасета във високата трева.
Над къщата, откъм западния й край, Флойд се въртеше в кръг и светлината на басейна открояваше матовозеления оттенък на куртката му. Той се осмеляваше да бъде открита мишена, докато стреляше с пистолета си и приковаваше вниманието на полицията към страничните части на къщата. Щом свърши патроните, бръкна в джоба си, извади друг пистолет и продължи да стреля, хвърляйки се към ръба на басейна с пълна самопожертвователност.
Уцелиха го. Неколкократно. Кръвта се разплискваше отвсякъде по куртката и панталоните, покриващи краката му. В тялото му имаше поне половин дузина куршуми. Постепенно животът му угасваше. Оставаха му само няколко мига.
— МакОлиф! — прошепнатият вик идваше отляво. Барък Мур, с неговата гротескно остригана глава, която блестеше от пот на пречупената лунна светлина, се хвърли на земята до Алекс. — Ще се измъкнем оттук, мой човек! Насам! — и той посегна към просмуканата от пот риза на МакОлиф.
— За бога! Не виждаш ли какво става горе? Там човек умира!
Барък погледна нагоре през сплетените треволяци. Отговори спокойно:
— Ние сме обречени до смъртта си. Затова смъртта е един вид лукс. И Флойд го знае.
— Но на какво, на какво, за Бога? На какво толкова проклето, вонящо нещо? Вие сте направо луди!
— Да вървим! — изкомандва Мур. — Те ще бъдат тук само след секунди. Флойд ни дава този шанс, тъпо бяло лайно такова!
Алекс сграбчи ръката на Барък, която все още стискаше ризата му и я отхвърли.
— Така значи? Аз съм бяло лайно, а Флойд трябва да умре, защото ти така смяташ. И охраната трябваше да умре, защото Уайтхол мислеше, че се налага!… Вие всички сте болни.
Барък замълча и после просъска:
— Ти си това, което си, мъжки. Но вие няма да превземете този остров. Много, много още ще умрат, но този остров няма да бъде ваш… А и ти също ще си мъртъв, ако не тичаш след мен.
Барък изведнъж се изправи и се затича към тъмната гора. МакОлиф се загледа в него, притискайки все още черната продълговата кутия към гърдите си. След това се надигна от земята и го последва.
Най-напред чакаха на брега на реката, а салът подскачаше нагоре-надолу, поднасян от течението. После нагазиха до кръста във водата. Барък все си поглеждаше часовника, а Алекс пристъпваше от крак на крак, тъпчеше меката кал на дъното и придържаше бамбуковия сал, за да не се клатушка толкова силно.
— Не можем повече да чакаме, мой човек! — каза Барък. — Чуват се вече надолу по хълма. Наближават ни!
МакОлиф не долавяше никакви други звуци, освен ромона на реката и припляскването на вълничките върху сала. И гласа на Барък.
— Не можем да го изоставим!
— Нямаме избор. Искаш ли да те надупчат?
— Не. А и няма за какво. Ние само откраднахме документите на един мъртвец. По негово нареждане. Това не е повод да те застрелят. Освен това вече имаме достатъчно мъртъвци, по дяволите!