Алекс се изхлузи от стената и се облегна на нея.
— Докторе, предполагам, че сте част от организацията на Барък. Ако така я наричате.
— Думата приляга много за тези обстоятелства.
— Но Вие знаете какво става:
— Не и в детайли. Нито пък искам. Моята функция е да съм на разположение, когато потрябвам като медицинско лице. Колкото по-малко се намесвам иначе, толкова по-добре за всички.
— Но Вие можете да предадете нещо на хората, нали?
Докторът се усмихна:
— Под „хора“ предполагам, че подразбирате последователите на Барък.
— Да.
— Има определени телефонни номера… обществени телефони и определени часове. Отговорът ми е — „да“.
— На нас ще ни трябва поне още един човек. Флойд беше убит.
Алисън Бут въздъхна. Очите й бяха приковани в Алекс. Тя протегна ръка и погали превръзката му. Той захлупи ръката й с дланта си.
— О, Господи! — прошепна тя.
Докторът вдигна очи към Алисън, като се направи, че не забелязва движението й. После пак се обърна към МакОлиф.
— Барък ми спомена. Вероятно ще имаме проблем. Не знаем още. Геоложките проучвания са под стриктно наблюдение. Флойд беше част от екипа и полицаите рано или късно ще открият това. И Вас ще разпитват. Естествено, Вие не знаете абсолютно нищо. Носете дълги ръкави за известно време — поне няколко дена, докато раната може да бъде покрита с пластир. Заместването на Флойд с някой друг сега може да се превърне в самозалага-не на капан.
Алекс кимна неохотно.
— Разбирам — тихо каза той. — Но аз имам нужда от друг човек. Лорънс не може да изпълнява тройна служба…
— Мога ли да Ви предложа нещо? — попита докторът с тънка усмивка и в погледа му се появи едва доловима многозначителност.
— И какво е то?
— Използвайте Британските разузнавателни служби. Не би трябвало да ги игнорирате.
— Иди да поспиш, Сам. Лорънс, нуждаеш се от същото — Алекс се обърна към двамата мъже на терасата.
Докторът си беше отишъл. Асистентът му остана с Барък Мур. Алисън беше влязла в стаята на МакОлиф и бе затворила вратата. — Нищо няма да се случи тази нощ, освен може би полицията, която ще ме разпитва за подчинения ми, когото не съм виждал от ранния следобед.
— Ти знае к’во да каже, нали, сър? — Лорънс зададе въпроса с такъв авторитет, като че ли той самият щеше да довърши отговора.
— Докторът ми обясни. Барък го инструктирал.
— Трябва да изглежда много ядосан, сър! Флойд презряна „чернилка“ — крадец от Окий. Сега ти знае: неща от камион откраднати. Ти страшно много ядосан, сър!
— Никак не е честно, нали? — каза Алекс тъжно.
— Прави каквото ти се казва, момко — контрира го Сам Тъкър. — Той знае какво говори… Аз ще подремна тук. И без друго мразя проклетото легло.
— Не е необходимо, Сам.
— Не ти ли е хрумвало, момче, че полицията може да нахълта, без да оповести предварително появяването си. Ужасно мразя, когато се появят изневиделица и обърнат стаите с краката нагоре.
— О, Боже… — каза МакОлиф с умора в гласа.
Беше изтощен от неадекватността си, от това, че непрекъснато беше принуждаван да я осъзнава. — Не помислих за това.
— Нито пък проклетият доктор — отвърна Сам. — Обаче Лорънс и аз помислихме. Ето защо ще пазим на смени.
— Тогава ще се включа и аз.
— Ти направи достатъчно тази нощ, сър — каза твърдо Лорънс. — Ранен си… Може полицаи няма довтасат толкоз скоро. Флойд няма в себе си документи. Рано утре Сам Тъкър и мене изнася Барък оттук.
— Докторът каза, че е по-добре да не го местим.
— Доктор е дрънкало, сър! Барък спи два-три часа. Ако не мъртъв, ние носи него на Брако Бийч. Океан спокоен преди изгрев слънце, а лодка може бъде много нежна, сър. Ние него отведем.
— В думите му има здрав смисъл, Алекс — съгласи се Тъкър без никакво колебание. — Приказките на нашето медицинско приятелче са несъстоятелни. Това е въпрос на алтернатива. А ние и двамата знаем, че повечето ранени мъже могат да издържат едно пътуване, ако им се дадат няколко часа, за да се съвземат.
— Какво ще правите, ако полицията дойде тази нощ и претърси?
Отново думата взе Лорънс като човек, който знае какво говори:
— Аз каза на Тък, сър. Човекът в тази стая има индианска треска. Гадната миризма помогне. Фалмутски полицаи много уплашени от индианска треска.
— Както и всички останали — додаде Сам, смеейки се.
— Вие сте много изобретателни — каза МакОлиф. Но не го каза просто така, той си го мислеше.
„Индианска треска“ беше евфимистичното название за особено отвратителна разновидност на енцефалита, рядко, но въпреки това реално заболяване, обикновено разпространяващо се в хълмистата провинция. То предизвикваше подуване на мъжките тестикули, които ставаха няколко пъти по-големи от обикновените си размери, и оставяше мъжа импотентен, като го превръщаше в гротескна фигура на всеобщо посмешище.