Трима от петимата били очаровани, но останали удивени. Не разбирали за какво става въпрос.
Двама от петимата изчезнали. Изчезнали, в смисъл, че били изтеглени от Кингстън. На Пиърсол му било казано, че единият се е пенсионирал най-неочаквано и се е оттеглил на един от Мартиниканските острови. Другият бил преместен извън пределите на Ямайка — на друг пост.
Пиърсол получил последното си доказателство. Племето на Акуаба било Халидонът. То съществувало.
Ако имал нужда от по-нататъшно потвърждение, то то било нарастващата съпротива срещу дейността му. Тя се изразявала в целенасочено ровичкане из и изчезване на негови записки, в случайни подпитвания из университета за настоящите му научни изследвания. Някой иззад гърба на правителството в Кингстън се бил заинтересувал от него. Последвалите действия не били действия на разтревожени бюрократи.
Племето на Акуаба… Халидонът.
Това, което оставало да се направи, било да достигне до вождовете му. Дяволски трудна работа. Из горите на Кок Пит имало десетки изолирани секти, които водели затворен начин на живот. Повечето от тях били притиснати от мизерията, едва изкарвайки прехраната си, откъснати от останалия свят. Халидонът не би прокламирал собствената си самодостатъчност. Как би могъл да го открие?
Антропологът се върнал отново към онези незначителни подробности, характерни за всяко африканско племе и по-точно — към коромантийците от XVII-XVIII век. Ключът бил някъде там.
И Пиърсол открил ключа към загадката. Но не отбелязал под линия източника си.
Всяко племе, всяко разклонение на дадено племе употребявало един звук, характерен само и единствено за него. Подсвирване, плясване, парола. Символът бил известен само на най-тесен кръг високопоставени в племенния съвет и разбираем единствено за някои от тях, онези, които осъществявали връзка с външния свят.
Символът, звукът, паролата… била „Халидон“. Но какъв бил смисълът му?
Трябвал му почти месец на безсънни дни и нощи, сравнявайки логаритмични карти на фонетиката, йероглифната система и символиката на африканските племена, оцелели през времето. Когато свършил, останал доволен от резултата. Бил разгадал древния код.
Твърде рисковано било да го включи в това си резюме. Тъй като при внезапна смърт — или убийство — това съобщение можело да попадне в недобросъвестни ръце. Ето защо имало втора архивна касета, пазеща тайната.
Втората без първата не означавала нищо.
Инструкциите били оставени на един човек. Той трябвало да действа, ако Пиърсол вече не би имал възможност да го стори.
Чарлз Уайтхол обърна последната страница. Лицето и врата му бяха мокри от пот. В бараката бе студено. Два от прозорците на южната стена бяха открехнати. През тях подухваше бризът, идещ от хълмовете на Дракс Хол. Но той не можеше да угаси огъня на обхваналата го нервна треска.
Беше научил някои истини. Но все още предстоеше разбулването на една по-голяма, съкрушителна истина. И той беше уверен, че това щеше да стане съвсем скоро. Ученият и патриотът се сляха отново в едно цяло.
Военният съвет на Ямайка трябваше да мобилизира и Халидон.
20.
Джеймс Фъргюсън беше възбуден. Това чувство го обземаше всеки път, когато важни неща се случваха зад лещите на микроскопа и той знаеше, че е първият наблюдател или поне първият свидетел, който разпознава ставащото.
Както в случая с влакното от баракоа.
Той използваше цялата сила на въображението си, докато изучаваше формите и гъстотите на микроскопичните частици. Един великан, който управлява стотина милиона безкрайно дребни поданици. Това беше форма на тотална власт.
Сега той имаше властта. Над един човек, който не знаеше какво е да протестираш твърде високо за незначителни, делнични неща и никой да не ти обръща внимание, вечно да броиш оставащите ти мизерни грошове в банката, защото никой не заплаща по достойнство цената на труда ти.
Сега всичко се беше променило. Той можеше да мисли за неща, които само до вчера не бяха нищо повече от безпочвени фантазии: за собствена лаборатория с най-модерно оборудване — електроника, компютри, информационна банка. Щеше да захвърли малките бележници със сметките, които му напомняха кога и от кого за последен път е вземал пари на заем. Щеше да си купи мазерати. Артър Крафт притежаваше едно. Какво му пречеше и той да има? Артър Крафт щеше да си плати.
Фъргюсън погледна часовника си — проклетия, евтин „Таймекс“ — и даде знак на бармана да приготви сметката му.
Тъй като барманът не идваше вече тридесет секунди, Фъргюсън се пресегна, взе листа със сметката и го обърна. Колко му беше да се извърши едно просто аритметично действие: два пъти по долар и половина. След това Джеймс Фъргюсън направи нещо за първи път в живота си. Извади пет доларова банкнота, смачка я, слезе от високото столче и хвърли топчето хартия към касата, намираща се на няколко ярда пред него. Парите се удариха в бутилките на полицата, отскочиха и паднаха на пода. Той се отправи към изхода.