Странно наистина, „Бенгъл Корт“ не приличаше на някакъв си нощен бар, нито от ония шумни крайбрежни дупки, които привличат тълпи от олюляващи се туристи или младоци. Беше тихо местенце, не се връзваше с образа на шофьори, любители на високите скорости. В действителност Питър Йенсен не можеше да си спомни да е чувал шум от кола около „Бенгъл Корт“ след девет часа вечерта откакто се бяха настанили тук.
Надигна се от леглото и излезе на терасата, но не видя нищо. След това заобиколи мотела откъм източния му край и стигна до паркинга, където вече забеляза нещо: нещо твърде обезпокоително и едва различимо.
В далечния край на паркинга, в сянката, огромен негър — той вярваше, че е негър — вдигаше безжизненото тяло на друг мъж от задната седалка на един автомобил. След това, още по-нататък, един бял мъж изтича през моравата откъм ъгъла на западното крило. Това беше Сам Тъкър. Той наближи чернокожия, даде му някакви инструкции, сочейки в посоката, от която беше дошъл, и продължи към колата, за да затвори тихо задната й врата.
Сам Тъкър трябваше да е в Очо Риос заедно с МакОлиф: Изглеждаше невероятно да се е завърнал в „Бенгал Корт“ сам.
И докато Йенсен размишляваше върху това, на западната морава се появи още един силует. Алисън Бут. Тя махаше към чернокожия. Очевидно беше много развълнувана, но се опитваше да запази самообладание. Поведе негъра в тъмнината и те завиха зад ъгъла.
Изведнъж на Питър Йенсен му прималя. Дали пък безжизнената фигура не беше Алекзандър МакОлиф? Той извика в мислите си видяното. Не можеше да бъде сигурен. Едва виждаше в тъмнината, а и всичко стана толкова бързо. Но когато негърът мина под мътната светлина на паркинговото осветление, люшкащата се глава на неговия повереник се провеси през ръцете му. Нещо в нея се стори странно на Питър. Тя беше абсолютно гола, като че ли… избръсната.
Сам Тъкър огледа колата отвътре и остана доволен. После забърза през тревата след останалите.
Питър остана на позицията си и след като фигурата вече се беше скрила зад ъгъла. Много странно. Тъкър и Алисън Бут не бяха в Очо Риос. Някакъв мъж беше пострадал, очевидно доста сериозно, и вместо да го внесат в хотела през парадния вход, те го правеха тайно, крадешком, сякаш вкарваха контрабандна стока. Можеше да се допусне, че Сам Тъкър се е върнал в „Бенгал Корт“ без МакОлиф, но отнесено към Алисън Бут предположението беше абсурдно.
Какво правеха те? Какво, за Бога, се беше случило… Какво ставаше в момента?
Щеше да се заеме с това сам. Рут трябваше да си остане в стаята. Но първо трябва да отиде на брега, досами водата, откъдето се откриваше панорамна гледка към мотела и терасите с изглед към океана.
Изведнъж, в миниатюрното фоайе, на Питър му дойде наум причина, поради която да звънне на МакОлиф. Беше толкова обикновена, та чак абсурдна в простотата си. Не могъл да заспи, излязъл да се разхожда по брега, забелязал светлината зад спуснатите завеси в стаята на Алекзандър и предположил, че той се е върнал от Очо Риос. Дали биха имали нещо против да дойдат с Алисън да изпият по чашка?
Йенсен отиде до телефона в края на бара. Когато МакОлиф вдигна слушалката, в гласа му се чувстваше усилието да бъде любезен, доколкото обстоятелствата му позволяваха. И ето защо лъжите му бяха направо очевадни.
— О, Господи, Питър. Благодаря ти, но направо сме скапани. Точно се бяхме настанили в Сан Суси, когато Латъм позвъни от министерството. Някакъв проклет бюрократичен проблем с нашите вътрешни разрешителни. Трябваше да пътуваме обратно цял ден заради някакво проклето… Някакви прегледи утре сутринта… бележки за ваксинациите. Изобщо медицински глупости.
— Ужасно съжалявам, старче. Бих казал, че са направо отвратителни копелдаци.
— Те са… Но нищо, Поне ще си вземем нашето. Извинявай. Може би утре ще му ударим по едно.
На Питър му се искаше да задържи МакОлиф още малко на телефона. Дишането му бе твърде неравномерно. Всяка следваща секунда можеше да му предостави възможност да научи още нещо.
— Рут и аз мислехме утре да наемем кола и да отидем до водопада Дън някъде около обед. Сигурно ще сте свършили дотогава. Какво ще кажеш да дойдете и вие?
— Честно да ти кажа, Питър — каза МакОлиф, запъвайки се, — ние се надявахме да се върнем в Оки, ако успеем.
— Е, в такъв случай ходенето до водопада Дън отпада, разбира се. Но вие сте ходили там, нали? Вярно ли е всичко, което разправят за него?
— Да, да, наистина е такъв. Забавлявайте се…
— Но ще се върнете утре вечер, нали?
— Да, разбира се… Но защо?
— Заради запоя бе, старче.
— Прав си — провлачи отговора МакОлиф. — Ще се върнем утре вечерта. Разбира се, че ще се върнем утре вечер. Лека нощ, Питър.